Мордвинов обърна картата към уличната лампа и прочете: „Александър Борисович Турецки. Старши следовател от Главна прокуратура.“ От снимката към Мордвинов гледаше симпатично присмехулно лице, което би подобавало повече на учител по физика или химия.
— Ама че находка — издума Юрий Алексеевич, пъхна картата в джоба си, като се постара да не я изцапа с кръв, и се помъкна към къщи.
3.
Телефонът в дома на следователя Турецки звънна рано сутринта.
— Ало — отговори Александър Борисович със сънлив глас.
— Здравейте. Мога ли да говоря със следователя Турецки?
— Вече го правите — отвърна Александър Борисович, прикри телефонната слушалка с ръка и сладко се прозина.
— С вас разговаря следователят от Истринската прокуратура Юрий Алексеевич Мордвинов.
— Истринската? Хм… Слушам ви внимателно.
— Александър Борисович, вчера вечерта случайно намерих нещо, което сте изгубили.
— Да съм загубил? — Турецки се намръщи, опитвайки се да си спомни какво всъщност е изгубил, но така и не успя. — Извинете, какво точно съм загубил?
— Картончето — отговори Мордвинов.
— Картонче? — Турецки замислено потърка челото си. — Извинете ме, но съм сънлив и не мога да схвана. Стори ми се, че казахте „картонче“. Правилно ли съм разбрал?
— Точно така.
Мордвинов млъкна. Турецки се надяваше той да изясни още нещо, но следователят от Истринската прокуратура запази мълчание. Тогава самият Турецки каза:
— Извинете, Юрий Алексеевич, не бихте ли могли да ми спестите загадките? Кажете ми направо — какво точно сте намерили?
— Хм… Нали вече ви казах — служебната ви карта. Обадих се в службата ви и дежурният ми даде номера на домашния ви телефон.
— Почакайте една секунда.
Турецки скочи от леглото и бързо отиде в антрето. След малко оттам се чу побеснелият му глас:
— Майната ви! Да пукнете дано, гадини!
Той се върна в спалнята.
— Какво става? — разтревожено попита Ирина.
— Нищо страшно. Просто… — навъси се той. — Както изглежда, вчера вечерта са ми откраднали портфейла с документите.
Турецки взе слушалката.
— Ало, Юрий Алексеевич? Ще ми кажете ли къде намерихте картата?
— На двора пред моя блок.
— И живеете в Истра?
— Да.
Турецки учудено погледна Ирина и шепнешком повтори:
— В Истра! — След това отново каза на Мордвинов: — Юрий Алексеевич, а да сте намирали наблизо един кафяв портфейл?
— Не. Само картата.
Турецки въздъхна.
— Добре де, майната му на портфейла. Благодаря ви, че се обадихте, Юрий Алексеевич. Как и кога мога да си прибера картата?
— Мога още днес да се отбия при вас.
— Би било страхотно! В колко можете да дойдете?
— Около единадесет-дванадесет, кога ви е по-удобно?
— Нека тогава да е около единадесет — каза Турецки. — Да, и… ще трябва да почерпя, Юрий Алексеевич.
— Естествено — Мордвинов дори не направи опит да възрази.
— Какво предпочитате — водка или коняк?
Мордвинов размисли и каза:
— Уиски, „Чивас Ригал“.
Турецки неволно подсвирна.
— Шегувам се — каза Мордвинов. — Ще мине и без нищо. Идвам при вас в единадесет.
— Знаете ли как да ме намерите?
— Разбира се. Довиждане!
— Довиждане.
Мордвинов затвори телефона. След него и Турецки.
— Колко пари имаше в портфейла? — попита Ирина Хенриховна.
— Около четиристотин рубли — отвърна Турецки. — Дреболия, естествено, но все пак е гадно. — Той се плесна по челото: — Ама и аз съм един кретен! Как може да съм такъв наивник! А уж съм следовател… Добре, че тоя човек е намерил картата ми. Странно съвпадение, нали?
— Да бе — отвърна Ирина, протегна се и добави: — Какво ли не се случва на този свят.
Турецки бе седнал зад бюрото в кабинета си и разглеждаше фотороботите на „добре облечените бизнесмени“, които бяха посетили господин Плат в хотела му. Те изглеждаха съвсем прилично и изобщо нямаха бандитски вид.
Върху бюрото вдигаше пара черна чаша с ароматно кафе. Александър Борисович внимателно взе чашата, отпи малка глътка и в този момент на вратата се почука.