— Става — кимна Денис. — Да започнем отначало. Дъщеря ви Вера е изчезнала. На осемнадесет години е. Преди колко време?
— Завчера. Отначало с жена ми се надявахме, че е останала да нощува при някоя приятелка…
— Случвало ли се е и преди?
Акишин врътна глава.
— Не. Всъщност… случвало се е, разбира се, но тя винаги предупреждаваше, че ще се забави. А сега никакво обаждане, изобщо нищо.
— Проверихте ли при приятелите й?
— Разбира се. Но никой нищо не знае. Даже звънях по моргите… — Сергей Михайлович подсмъркна и леко побледня. — И сега се обръщам към вас. В милицията не смея — може похитителите да разберат и да убият момичето ми.
— Това означава ли, че сте сигурен, че Вера е отвлечена?
— Господи, вече не знам какво да си мисля — избъбри Акишин.
— Имате ли снимка на дъщеря си?
— Да, разбира се. — Сергей Михайлович извади от портфейла си фотография и я подаде на Денис.
На снимката Грязнов видя красива блондинка с проницателни, дръзки очи и леко вирнат нос. „Направо Клаудия Шифър, само дето гледа по-умно“ — впечатли се Денис. Продължавайки да изучава лицето на момичето, той каза:
— Опишете ми я. Ръст, тегло, особени белези.
Акишин се замисли.
— На височина е малко повече от мен. Това означава… ааа… метър и седемдесет и два — метър и седемдесет и пет. Теглото… Господи, откъде мога да знам колко тежи? Вера е стройно и крехко момиче. Освен това няма особени белези. Нито шевове, нито… Почакайте, има бенка на лявото си ухо, върху самата обичка.
— Това ли е всичко?
Сергей Михайлович присви масивните си рамене.
— Това е.
Денис отново погледна снимката и попита:
— Дъщеря ви не е ли фотомодел?
— Не, как можахте да го кажете! — в гласа на Акишин звучеше възмущение, като че ли предположението на Денис го бе оскърбило. — Тя е моята умница. Може да се каже, че е вундеркинд. Миналата година взе първо място в състезание за програмисти в Париж. Само да видите какви програми прави!
— Интересно — промърмори Денис.
Наистина беше интересно, защото напълно променяше представата на детектива за отвличането на момичето. Ако Вера Акишина бе само красива, щеше да е напълно логично да се предположи, че са я отвлекли, за да я замъкнат през границата и да я продадат в някой преуспяващ публичен дом, чиито клиенти са дебели, космати турци.
Но ако момичето наистина беше толкова талантливо, както твърдеше баща му, това означаваше, че… Всъщност вероятно всичко беше далеч по-просто.
— Сергей Михайлович — обърна се отново Денис към Акишин. — Кажете ми нещо за себе си. Какъв сте, какво работите?
— Разбирам — кимна Акишин. — Вие си мислите, че са я отвлекли заради откуп. Но мога да ви уверя, че не съм милионер. Никога не съм имал кой знае колко много пари.
— Но нали сте бизнесмен?
— Да де, бизнесмен. И какво от това? Има всякакви бизнесмени.
— Разкажете ми все пак нещо за вашата работа — меко настоя Грязнов.
— Е, добре. Преди всичко аз съм доктор на техническите науки. Достатъчно известен в компютърния свят. Трябва да призная, че длъжността ми не е от най-гръмките — аз съм само един от директорите в борда на компанията „Информинвест“. Фирмата ни е стара и авторитетна. Вероятно сте чували за нея.
— Знам я — каза Денис. — Но похитителите биха могли да мислят и иначе. Още повече, длъжността ви е напълно подобаваща. И ако те ви поискат сто хиляди долара, вие със сигурност ще можете да ги съберете за няколко дни. Нали?
Акишин се намръщи. След което с обиден и донякъде гневен глас изрече:
— Денис Андреевич, държите се като че ли самият вие сте похитител.
— Извинете ме, не желаех да ви засегна. Просто се опитвам да разбера кой и защо е отвлякъл дъщеря ви. Ако, разбира се, наистина са я отвлекли.
От последната фраза Акишин бе напълно изваден от равновесие. Лицето му посивя, раменете му се сгърчиха, по бузите му потекоха сълзи.
— Господи — произнесе той с треперещ глас, — ако нещо се случи с дъщеря ми, сигурно няма да го преживея.
— Да се надяваме, че все още е жива и здрава — успокои го Денис. — Дъщеря ви работи или учи?
— Учи. В университета, във факултета по информатика и кибернетика. Вечерно.
— Докарва ли си по нещо допълнително?