— Не си докарва — тя работи. В една фирма, която се занимава с разработка на компютърни програми. Общо взето, има свободен график на работа, с изключение на дните, в които има презентации. А и изобщо би трябвало да ви е ясно, че Вера може и да не работи. Аз и жена ми я осигуряваме с всичко необходимо.
— Тогава защо работи?
— Мисля, че е въпрос на характер и амбиции. Вера е самостоятелна и горда. Няма да понесе да ни виси на шията.
— Всичко е ясно. Напоследък не е ли имала конфликти с някого?
Акишин се замисли, след което решително поклати глава.
— Не, доколкото знам. А и с кого да влезе в конфликт? Вера е добро и умно момиче. Има много приятелки. Не се събира с лоши компании. Дори не й остава време за това. Все пак тя учи и… много обича работата си. Честно казано, тя си ни е домошарка. Може с часове, какво говоря, способна е по цели дни да седи пред компютъра.
— Ясно — каза Грязнов. — Съгласен съм, Сергей Михайлович, ще се заема с тази работа. Като се надявам на вашата помощ и разбиране.
— Ако става дума за пари, аз съм готов…
— Паричния проблем вече го обсъдихме — прекъсна дебелака Денис. — Петнадесет процента от хонорара ще прехвърлите през следващите три дни на сметката, която ви дадох. Парите за текущи разходи — в брой. Останалите петдесет процента ще ми преведете след седмица, независимо от резултатите на разследването. Ако момичето се върне по-рано вкъщи — авансът остава за нас. Приемате ли тези условия?
— Напълно — кимна Акишин.
— Освен това — ако някой, аз или мои колеги, ви помолим за помощ, вие ще трябва да ни я окажете. Даже и ако молбата ни не е съвсем…
— Етична? — нетърпеливо добави Акишин.
— Законна — поправи го Денис.
— Прекрасно — съгласи се Сергей Михайлович. — Обещавам ви, че ще направя всичко, за което ме помолихте. Само намерете дъщеря ми. Моля ви, намерете я!
2.
На заседанието в кабинета на Денис Грязнов присъстваше целият състав на агенцията „Глория“, с изключение на Алексей Петрович Кротов, който както винаги имаше спешна и абсолютно неотложна работа.
— Е, момчета… — Денис хвърли насмешлив поглед към колегите си. — Май вчера някои от вас ми казваха, че им е домъчняло за работа?
— Ако сме напълно точни — мрачно реагира брадатият компютърджия Макс, — то би трябвало да кажа, че ми е домъчняло за пари.
— Корекцията е правилна — подкрепи го оперативният работник Филип Агеев. — Както казваше дядо ми, „работата не е нещо, което би трябвало да ти липсва“. — Филя лукаво присви очи. — Какво бе, Денис, да не ни очакват големите мангизи?
— Поне ще са съвсем прилични.
Грязнов назова сумата на хонорара — тя напълно удовлетвори колегите му.
— Казвай за какво става дума — басово попита приседналият във фотьойла добродушен оперативник Володя Демидов. — Не обичам дългите прелюдии.
Денис се протегна на стола, сложи лакти върху бюрото и сключи пръсти.
— Едно момиче е изчезнало. На осемнадесет години е. Много красива и много умна.
— Прилича на началото на фантастичен роман — изсмя се ръководителят на оперативниците Сева Голованов.
— Стига бе, красотата и умът са две неща, които взаимно се изключват — подхвърли Филя Агеев.
— И въпреки това е вярно — каза Денис. — Момичето е заело първо място на състезание между програмисти в Париж.
— Да не би да е Вера Акишина? — учудено каза компютърният спец Макс.
Колегите му се втренчиха в него.
— Познавате ли се?
Макс завъртя рошавата си глава.
— Не лично. Но в компютърния свят всички се познават задочно. Преди половин година Вера Акишина пусна в мрежата доста добра игричка. Игричката елементарна, но решението е много оригинално. Момичето наистина е доста талантливо.
— И наистина ли е красива? — веднага уточни Филя.
Макс смутено сви масивните си рамене.
— Не знам нищо относно външните й данни. Никога не съм я виждал на живо, а на снимките в мрежата тя винаги е с тъмни очила.
— В такъв случай ще продължа аз — прекъсна го Денис. — Момичето е изчезнало завчера. Родителите й не са се обаждали в милицията — страхуват се, че това ще ядоса похитителите. Разбира се, ако те изобщо съществуват. Бащата на Вера също е програмист. Той работи във…
Денис Грязнов подробно и обстоятелствено разказа на колегите си всичко, което бе научил. Те го слушаха, без да го прекъсват.