Ина дръпна от цигарата си, след това я хвърли в урната, усмихна се и добави: — Пълен цървул.
— Казахте, единадесети етаж? — повтори Денис.
— Точно така. Можете веднага да се качите и… — Ина се сепна. Тъмните й очи заблестяха. Тя докосна ръкава на Грязнов и каза: — Знаете ли, Денис, имаше още една история… Вярно, че беше доста отдавна. Толкова отдавна, че почти бях забравила за нея. Кой знае, може това да има някаква връзка с изчезването на Вера.
— Слушам ви внимателно — каза Денис.
— Става дума за това, че миналата година Вера бе в Париж…
— На конкурса за програмисти? — уточни Денис.
Ина кимна.
— Да. Но отначало тя отиде в Париж, за да свърши някои неща за фирмата, в която работеше. Там правеха някаква изложба — не знам как точно я наричаха. Изложбата беше организирана в компютърния промоционален център, а Вера работеше като мениджър на щанда на тяхната фирма. И така, по време на някакво мероприятие някакъв мъж отишъл при Вера и я заговорил на английски. Казал й, че се интересува от руски фирми. Вера го насочила, обяснила му всичко възможно. Но по-късно се оказало, че човекът се интересува не толкова от руски фирми, колкото от едно определено руско момиче. И това момиче се наричало Вера Акишина.
— Започнал да я сваля? — попита Денис.
Ина прекара връхчето на езика по устните си и се усмихна.
— Точно така. Ходил подир нея, подарявал й цветя… Но след като изложбата свършила, Вера се върна в Москва.
— С това ли е завършил романът им?
— Де да беше така. Само след един месец чужденецът се появи в Москва и предложи на Вера ръката и сърцето си. Можете ли да си представите?
Денис подсвирна.
— Не може да бъде! А Вера?
Ина въздъхна.
— Отказа. Тя вече си имаше Стас Тоцки.
— А нейните родители знаеха ли цялата тази история?
Ина се замисли за секунда, след това поклати глава.
— Едва ли. Вера никога не посвещаваше старците в личните си неща. Обикновено оня я пресрещаше пред университета, след това отиваха да се разхождат по площада. Така скитосваха около две седмици, после чужденецът изведнъж изчезна някъде. Спомням си, че попитах Вера къде се е дянал, а тя ми отвърна, че се е прибрал вкъщи, в Лондон. След това не съм го виждала. А и Вера вече не го споменаваше.
— Не си ли спомняте как се казваше?
Ина намръщи челцето си.
— Мм… Като че ли името му бе Дейвид. А фамилията… така и не разбрах фамилията му.
— А кой друг, освен вас знаеше за съществуването на Дейвид?
— Нямам представа. Може би брат й, Артур… Но едва ли. Вера не си общува много с него.
— Защо? Нали казахте, че Вера е дружелюбно и общително момиче?
Ина замислено намръщи красивите си веждички.
— Ама че въпроси задавате, Денис. Откъде да знам какво не е наред между тях? Може да я е влачил за косите, когато са били малки. А може и да са се скарали заради някое момче — всичко е възможно.
— Той да не би да е хомосексуалист?
Ина разпасано се ухили и сви рамене:
— Не знам, не съм проверявала. В днешно време е трудно да се открие нормално момче. Има вид на мачо, а като ти влезе в леглото, се превръща в плужек. Или е направо педал.
— Да, явно частният ви живот не е лесен — не без ирония отбеляза Денис.
Ина присви блестящите си кафяви очи.
— Мисля, че не си струва да ме иронизирате — не съм го заслужила, нали?
Денис кимна покорно и каза помирително:
— Добре, няма повече. Извинете ме. Значи Вера не се разбира особено с брат си. Доколко не се разбира?
— Въобще — отговори Ина. — Общуват си като всеки брат и сестра. Но крият тайните си един от друг и всеки живее собствения си живот. Характерите им са различни, нали разбирате?
— Всичко е ясно — каза Денис.
— Нека ви посъветвам: когато разговаряте с Артур, не се опитвайте да се шегувате с него. Той е много самолюбив и обидчив, като момичетата е.
— Благодаря ви за съвета, Ина. Както и за разговора.
Тя махна с тънката си ръка.
— Добре де, всичко е наред.
Денис подаде ръка на момичето. Тя се усмихна и пъхна дланта си в лапата на Грязнов. Смутен за секунда, Денис повдигна към лицето си ръката на Ина и леко я докосна с устни. Бузите на Ина леко порозовяха.