— Странен човек сте вие, Денис Андреевич — каза с усмивка тя.
4.
Грязнов се срещна със Стас Тоцки на следващата сутрин. Младежът явно бе учуден.
— Ч-частен детектив? — не повярва той на ушите си. — А пък аз си м-мислех, че те съществуват само във филмите.
Тоцки леко заекваше, а гласът му, независимо от незабележимата външност, бе басов като на медна туба.
— Понякога се срещат и в реалността — каза Денис, внимателно разглеждайки гаджето на Вера Акишина.
Момчето бе високо, със светла коса и светлокафяви очи. Аморфни устни, безволева брадичка. Както отбеляза Ина — нищо особено. От външността единствено хубавото бяха очите му — големи и добри като на крава, обрамчени с дълги, пухкави мигли.
— Ще ми отделите ли петнадесетина минути? — попита Денис.
— Общо в-взето, мога н-няколко — отвърна Стас, продължавайки да разглежда Денис с кравешко учудване. — Но бих могъл и малко да закъснея. Мисля, че н-нищо страшно няма да стане.
— Прекрасно. Бих искал да си поговорим за вашата приятелка, Вера Акишина.
— За Вера? — Тоцки недоумяващо размаха миглите си. — А какво се е с-случило?
— Надявам се, нищо страшно. Просто от три дни вече не се е прибирала вкъщи. Не знаехте ли?
— Не — врътна глава Стас. — И какво, ок-казва се, че е и-изчезнала?
— Нещо такова — кимна Денис. — Нямате ли някаква представа къде би могла да бъде?
— Не. Нямам понятие. — Внезапно в очите на Тоцки се мярна тревога. Изглеждаше така, като че ли едва сега схваща истинския смисъл на думите на Денис. — Ама че работа! И къде би могла да е отишла?
— Ако знаех, нямаше да ви питам същото — строго каза Грязнов. — Кога се видяхте за последен път?
— Аа… — Тоцки се почеса по тила. — Видяхме се точно преди три дни. Я почакайте!… Да, преди три дена! Онази вечер си загубих м-мобилния телефон.
— Откраднаха ли ви го?
— Ами да — кимна Тоцки. — Малко след това трябваше да се срещнем с Вера на „Пушкинския“. Бяхме се разбрали да ходим на кино. Вера вече закъсняваше доста. Потърсих в джоба си м-мобилния, за да й се обадя, обаче го нямаше. Отначало помислих, че съм го забравил вкъщи, но с-след това, когато се прибрах, разбрах, че е изчезнал.
— Мобилният, разбира се, е нещо нужно. Струва си човек да се разтревожи за нещо такова. Но се питам защо не ви е интересувало това, че Вера не е дошла на срещата?
— З-защо да не съм се интересувал? Интересувах се. Исках да й се обадя от автомат, но не можах да намеря наблизо. Вера всеки момент можеше да се появи до киното и след като не ме намери, да си замине. Страхувах се да не се разминем. След това почаках още двадесет минути — за да съм сигурен, и едва после отидох до телефонния автомат… Господи! Нима са я отвлекли същата онази вечер?
— Така изглежда. И какво стана после? Не успяхте ли да се свържете?
— Защо? Успях. Артур, братът на Вера, ми каза, че тя не се чувства добре и си е легнала да спи по-рано. Освен това ми каза, че Вера цялата вечер ме е търсила по мобилния, но никой не й отговарял.
— А на следващия ден? — настояваше Денис. — Не й ли звъннахте на другия ден?
— Ама р-разбира се! И отново се обади Артур. Каза ми, че Вера е в банята. — Тоцки развълнувано разроши с длан косата си. — По-късно пак й звънях и Артур отново ме разкара. Каза, че Вера вече си е легнала и че все още не й е д-добре. Това се случи… з-завчера. Вчера имах много работа и забравих да й се обадя отново. А днес сутринта не се обадих, защото си мислех, че вероятно още спи. Не исках да я съб-буждам, нали разбирате?
— Разбирам — с лек присмех отвърна Грязнов. — Това означава, че нямате представа къде би могла да бъде?
— Никаква!
— Добре. Тогава още един въпрос: не знаете ли дали между познатите на Вера няма един англичанин на име Дейвид?
Тоцки се замисли, след това решително поклати глава.
— Не го знам. А кой би трябвало да бъде?
Денис Грязнов надникна в кафявите, бездънно наивни очи на Стасик Тоцки и каза:
— Общо взето, никой. Добре, ако си спомните нещо важно — обадете ми се. Ето визитката ми. — Денис я подаде на младежа. — И още: не казвайте на никого, че Вера е изчезнала. Няма смисъл предварително да се вдига паника.
— Да, да, разбира се! — разгорещено го увери младежът.