— Довиждане.
Когато Денис се качи в асансьора, Стасик Тоцки все още стоеше на площадката и ошашавено се взираше във визитната картичка на детектива.
Разговорът с брата на Вера Акишина, Артур, трая малко по-дълго, отколкото със Стас Тоцки, но в крайна сметка се оказа също толкова беден откъм информация.
Артур, високо светлорусо момче със студени сини очи, бе немногословен и неприветлив.
— Предполагам, че баща ми ви е казал всичко, което трябва. Аз изобщо нямам какво да добавя.
— Баща ви е едно, вие сте друго. Имате ли някакви предположения къде може да е Вера?
Артур погледна Денис, намръщи белезникавите си вежди и завъртя глава:
— Не.
— Чували ли сте някога за англичанина Дейвид? — попита Денис, внимателно наблюдавайки реакцията на момчето.
— За Дейвид? — Артур замислено подъвка долната си устна и сви рамене. — Като че ли не. А той какъв е? Познат на Вера?
Дори Артур да беше чувал за Дейвид, той с нищо не го показа. Денис леко поклати глава:
— Няма значение. По-добре ми кажете: и вие ли ще ставате програмист?
— Абсолютно вярно — усмихна се Артур. — Също като Вера. Знаете ли, ние с нея решихме да вървим по стъпките на баща ни. Защо, това да не предизвиква у вас някакви криминални идеи?
— Я стига, Артур — по-добре ми кажете през последните дни говорили ли сте с приятеля на Вера Стас Тоцки?
Артур кимна.
— Разбира се. Той ми се обади вечерта, когато Вера изчезна. Казах му, че си е легнала.
— Не се ли учудихте, че Тоцки пита за Вера, когато би трябвало да е в киното и да гледат заедно филма?
По лицето на Артур не трепна нито един мускул.
— Не знаех нищо за плановете на Вера — сухо отвърна той. — Тя би могла да се намира където и да било.
— Тогава защо сте излъгали Тоцки?
— Защото не ми харесва, ясно ли ви е? — рязко каза Артур, леко повишавайки глас. — Не мога да го търпя тоя червей!
— Защо? — спокойно попита Денис.
Артур схвана, че е прекалил, и отново понижи глас.
— Нищо конкретно. Нали знаете как става — определен човек не ви харесва и толкова. На физиологическо ниво е.
— Какво пък, наистина се случва — съгласи се с младежа Денис. — Артур, вие работите ли някъде?
— Нима баща ми не ви е казал?
— Забравих да го попитам за това — вежливо отвърна Денис.
Артур кимна.
— Да, работя. Едни мои приятели имат малка фирма… Водя се там на половин заплата. Адаптираме чуждестранни компютърни програми.
— Какви например? — запита Денис.
Артур сви рамене.
— Всякакви. От обучаващи програми до игрички.
— И харесва ли ви?
— Работа като всяка друга — неохотно отвърна Артур. — Случват се и по-лоши, но има и по-добри.
— И това е вярно — Грязнов отново се съгласи с младежа. — Не бихте ли могли да ми оставите телефоните си? Мобилен, служебен? Ако разбера нещо ново — ще ви се обадя веднага.
Молбата на детектива леко учуди Артур Акишин, но той не възрази.
— Да, разбира се. Записвайте.
Денис записа номерата, продиктувани от Артур.
— Нещо друго? — попита младежът.
— Като че ли не. Важното е да поддържаме връзка. Довиждане.
След като се разделиха с Акишин-младши, Денис Грязнов се отби в кафето и изпи чаша портокалов сок с кроасан, размишлявайки върху неприятното впечатление, което му бе направил Артур.
След това Денис Грязнов се отправи към офиса на Акишин-старши, където проведе с него дълъг и подробен разговор относно онова, с което се занимаваше Сергей Михайлович. В началото Акишин приемаше въпросите на Денис на нож, но след това Грязнов напомни на бизнесмена за обещанието му да помага с каквото може и Сергей Михайлович се укроти.
— Би трябвало да разбере невъздържаността ми, Денис Андреевич — жалостиво изрече той. — Аз и жена ми вече две нощи не спим, дежурим до телефона. Току-виж, Вера се обадила. Дори не бих ходил и на работа, но не ми се ще да подвеждам хората.
Сергей Михайлович извади кърпичка от джоба си и шумно се изсекна.
— Питате ме с какво се занимавам сега? Моля, ако това ще помогне с нещо на разследването, ще ви отговоря с удоволствие. Въпреки че не разбирам с какво може да ви е полезна тази информация…
Докато слушаше Акишин, Денис мислено се похвали, че не бе пратил при бизнесмена Филя Агеев или Сева Голованов. Оперативниците нямаше да изтраят икономическите термини, с които изобилстваше словото на Акишин. Пред теоретичните размишления те предпочитаха екшъна. След речитатива на Сергей Михайлович щяха да са грохнали и да се проснат в дълбок сън.