— Почакайте… — внезапно прекъсна Денисов Акишин.
— Споменахте, че в цялата тази работа е замесен милиардерът Лайъм Плат, който умря тия дни?
— Не само че е замесен, но е и главният наблюдаващ. Блокиращият пакет акции на нашата компания е негова собственост.
Очите на Денис лакомо заблестяха — той усети, че е напипал своята плячка.
— Всъщност какво е вашето положение в компанията? — попита Денис.
Акишин се смръщи.
— Вече ви казах.
— Казахте доста неща, но аз не всичко разбрах — невъзмутимо заяви Денис. — Бъдете така добър да повторите, много ви моля.
Акишин въздъхна и отново повтори:
— Аз съм независим директор. Занимавам се със закупуването на програмно осигуряване, което би могло да създаде комплексна система за автоматизация на регионалните клонове на компанията. Обяснявам ли разбираемо?
Денис учтиво се усмихна в отговор.
— Та така, програмното осигуряване…
— Сергей Михайлов — прекъсна Грязнов бизнесмена, — не бихте ли могли да се спрете по-подробно на отношенията ви с мистър…
В джоба на Акишин записука телефонът му.
— Извинете — каза той и притисна апарата към ухото си. — Слушам ви… Да, разбира се… Не… Не… Идвам веднага. — Акишин прибра телефона в джоба си, погледна виновно Грязнов и разпери ръце: — Моля да ме извините, Денис Андреевич, но ще се наложи да продължим нашия раз говор по-късно. Нали ме разбирате — шефовете не обичат да чакат.
— Така е — кимна Денис, скрито вбесен от непредвидената пречка, която прекъсна разговора точно когато нещо започна да се прояснява. — Кога ще можем да продължим разговора?
— Може би още довечера — отвърна Акишин, след като помисли малко. — Веднага щом се освободя, ще ви се обадя.
— Държа да се чуем. Това е и във ваш интерес.
Акишин стана от стола и подаде ръката си на Денис, показвайки, че аудиенцията е приключила.
5.
За един ден колегите на Денис Грязнов свършиха доста работа. Така или иначе парите, които Акишин-старши даде за текущи разходи, им позволиха да разгърнат работата си на широк фронт. И още вечерта трудът на детективите донесе първите си плодове.
Преди да натисне бутона „enter“, Филя отправи към колегите си тържествуващ поглед.
— Бих помолил хората със слаби нерви да се оттеглят — рече той. После погледна към Макс и добави: — Децата също.
Макс му показа масивния си юмрук. Филя изчака още секунда, но забелязал строгия поглед на Володя Демидов, чукна с пръсти по клавишите на лаптопа. В притихналия кабинет се разнесоха гласовете на двама младежи:
— Андрей, аз съм Артур.
— Здрасти, Артур! Защо се обаждаш? Да не се е случило нещо?
— Засега нищо, но… Андрей, току-що говорих с един човек. Той… Общо взето, той е частен детектив, който татенцето е наел.
— И какво?
— Изглежда ми доста проницателно типче. Може и да се докопа до нещо.
— Я по-кротко, Артурик. Май напоследък гледаш прекалено много телевизия. Епохата на частните детективи приключи още по времето на Конан Дойл. Сегашните могат само да надничат през ключалките. У вас имате ли ключалки?
— Ти май не разбираш… Струва ми се, че не трябва… Не схващаш ли, той ме разпитваше! Вероятно ме подозира. Мисля, че знае нещо за „Платинената карта“…
— Какво ще знае? По-кротко, Артур. Няма откъде, нали?
— Аз… не знам. Но погледът му беше един такъв особен… Обаждам ти се, за да внимаваш.
— Добре де. Постарай се да не се паникьосваш. Ако се ошашавиш, ще се превърнеш в първия заподозрян. И следващите два дни въобще не ми се обаждай. Единствено ако се случи нещо извънредно… Ясно ли е?
— Разбрах те. Ще се чуем пак.
— Хайде!
Записът свърши.
— Браво — приветства чутото Володя Демидов. — Вече има за какво да се хванем.
— Лепнах му чип на пуловера — информира Филя. — Изработих го чисто. Но веднага след тоя разговор Акишин отиде в тоалетната и явно там е изтърсил чипа на пода. Ето го. — Агеев остави върху бюрото миниатюрния ретранслатор с размера на главичка на карфица.