— Идвам веднага — прекъсна излиянията на непознатия Сергей Михайлович.
— Хайде довиждане!
Сергей Михайлович прибра телефона си, погледна към Грязнов (дали не бе забелязал нещо), след това разтвори ръце, преструвайки се, че съжалява.
— Извинете ме, Денис Андреевич, но ще ни се наложи да отложим този разговор. Както сам разбирате — шефовете не обичат да чакат.
— Вярно е — спокойно отвърна Грязнов. „Слава богу, май нищо не усети“ — помисли си Сергей Михайлович. — Кога ще можем да продължим разговора? — попита Денис.
„Де да знаех!“ — мрачно помисли Акишин, а гласно изрече:
— Може би още довечера. Веднага щом се освободя, ще ви се обадя.
— Държа да се чуем. Това е и във ваш интерес.
Веднага след като Денис Грязнов затвори вратата, Сергей Михайлович набра номера на шофьора си.
— Витя, колата да е пред входа! Излизам след две минути!
През целия път в главата на Сергей Михайлович се въртеше една и съща мисъл: „Ще им предложа за заложник себе си. Ще им обясня, че за тях е по-изгодно да искат откуп за мен. За Вера бих могъл да платя само аз, докато за мен ще плати компанията ми. Те не могат да не ми повярват. Длъжни са!“
— Давай по-бързо, Витя! — каза на шофьора Акишин, вече нямайки сили да сдържа емоциите си.
— Какво се е случило, Сергей Михайлович? Нали не бързаме за работа, а отиваме на вилата?
— Важното е да караш колкото се може по-бързо, а после ще ми задаваш въпроси.
Всичко стана, когато бялото ауди на Акишин спря на железопътния прелез. Докато чакаха влака, шофьорът Витя извади от жабката цигарите си, а Акишин отвори телефона си:
— Ало, Таня, да си се чувала с Вера?… Аз също нямам никакви новини. Сега съм с колата. Отивам към…
Акишин не успя да довърши. А Витя не успя да запали цигарата си. Близо до аудито, скърцайки отчаяно спирачки, спря черна волга със сини милиционерски номера. Вратите се отвориха и отвътре изскочиха трима мъжаги с камуфлажни униформи и черни качулки.
— Стига бе, пичове, какво ви става?! — изумено изкрещя шофьорът Витя.
Яките момчета за секунда измъкнаха недоумяващия Витя от колата и го проснаха по лице на асфалта. Тъй като беше здравеняк и смелчага, Витя се канеше да изсипе куп отчаяни псувни по адрес на „мръсните ченгета“, но една инжекция в шията доста бързо го успокои. Дотогава Сергей Михайлович вече бе преместен във волгата. За разлика от Витя той дори не се опита да продума.
Веднага щом Сергей Михайлович се озова на задната седалка на колата, един от похитителите бързо и умело върза ръцете му със скоч, а другият нахлузи върху главата му черна качулка.
— Ако седиш мирно, няма да пострадаш — каза му оня, който го върза. — Драпай, брато!
Сергей Михайлович усети, че колата тръгна, и едва тогава се осмели да зададе въпроса си:
— Какво става с Вера? — високо изкрещя той. — Жива ли е?
— Нищо й няма — отговори на Акишин същият „спецназовец“.
— При нея ли ме карате?
— Да бе. При нея.
— Момчета, много ви моля, не закачайте дъщеря ми. Готов съм да ви платя, само кажете колко.
— Брато, затвори му на тоя плямпалото, докато не съм го треснал аз.
— Стига си плещил — каза на Акишин първият. — Като стигнем до бърлогата, там ще те светнат.
— Имате ли там някакъв началник?
— При нас всеки сам си е бос. Стига си дрънкал.
Сергей Михайлович предпочете да не възразява. Стана му ясно, че си няма работа със спецназовци, а с обикновени мутри. А от тях би могло да се очаква всичко.
Двадесетина минути пътуваха в мълчание. След това вторият похитител, оня, който нахлузи качулката на главата на Акишин, внезапно каза:
— Ей, балък, мърдаш ли още?
— Да — отвърна Сергей Михайлович.
— Браво, юнак си. Я чувай, твоята щерка си я бива. За такива цици турците ще ни сипят бала мангизи.
Като че ли нещо вътре в Акишин се скъса.
— Вие… вие няма да посмеете — с усилие изговори той. — Аз…
— Добре бе, не се коси — рече първият похитител. — Дъщеря ти не е при нас. Ей, брато, за чий го пързаляш?
— Я се разкарай — отвърна му вторият похитител. — Теб какво ти пука?