Грязнов вдигна телефона и го остави върху бюрото.
— Татяна Олеговна, опитайте да се успокоите — меко изрече той.
Оперативникът добави, отново вземайки инициативата в ръцете си:
— Да, Татяна Олеговна, трябва да се овладеете. От това как ще се държите зависи благополучието на вашия мъж.
— Те ще го убият… — измърмори Акишина, бършейки очите си с кърпичката.
Оперативникът поклати глава.
— Едва ли. Между другото, бях ви помолил да донесете снимка на мъжа си. Носите ли я?
— Да. Ето. — Татяна Олеговна вдигна от бюрото чантичката си и извади цветна снимка. Сложи я върху плота: — Това е последната му. Мъжът ми е отляво.
Оперативният взе снимката и учудено промърмори:
— Ако не греша, това е американският милиардер Лайъм Плат?
Татяна Олеговна кимна.
— Да. Те имаха общ бизнес.
Денис Грязнов посегна и безцеремонно измъкна от ръцете на оперативника снимката, след което се втренчи в нея.
— Какво си позволяваш! — разбесня се оперативникът. — Я ми я върни!
Без да каже нито дума, Денис върна фотографията. След това погледна ръчния си часовник и каза:
— Извинете ме, Татяна Олеговна, но трябва да тръгвам. Ако искате да се включим и ние в издирването на вашия съпруг, обадете ми се след около час, час и половина.
Вместо отговор Акишина кимна и отново заплака. Денис стана, взе от бюрото подписания пропуск, махна с ръка на оперативника и излезе от кабинета.
В коридора той набра номера на Турецки.
— Здравей, Александър Борисович.
— А, Денис, здрасти! Как я караш?
— По-добре от всички останали.
— А защо гласът ти е такъв пресипнал? Простинал ли си или нещо друго?
— Ами не, просто покрай мен пушиха прекалено много. Току-що излизам от една ведомствена душегубка. Александър Борисович, струва ми се, че трябва да се видим.
— Точно сега имам страхотно много работа…
— Разбирам. Но ми се струва, че имам информация, която би могла да те заинтересува. А съм сигурен, че ти имаш информация, която ще е интересна за мен.
— Олеле! Същински Щирлиц! Заинтригуван съм. Знаеш ли какво… След половин час имам намерение да отскоча до едно кафе, да му хапна нещо. Ако искаш, може да се присъединиш.
— Защо пък в кафе? Да не би вече да не ти готвят вкъщи?
— Дениска, още една такава закачка, и ще те пратя по дяволите — неочаквано сърдито отвърна Турецки.
— Добре де, извини ме. Та къде се каниш да хапнеш?
— В любимото кафе на твоя старец. „Виндава“. Знаеш ли къде е?
— Да.
— Тогава припкай там след четиридесет минути. Край, отбой.
Турецки затвори.
3.
Денис Грязнов стигна до масата на Турецки тъкмо когато му поднасяха шишчетата.
— Приятен апетит! — пожела Грязнов, настанявайки се.
— Благодаря. Няма ли да хапнеш?
Денис погледна ароматните сочни шишчета и поклати глава.
— Не, благодаря, не съм гладен.
— Губиш — каза Турецки. — Шишчетата тук са страхотни. — „Тежкарят“ вдигна от масата изпотената гарафка и напълни чашата си. — На теб не предлагам — знам, че ще ми откажеш.
— Разбира се — кимна Денис. — За мен по-добре някакъв сок. Ей! — махна с ръка той на келнера. — Може ли?
След като поръча чаша портокалов сок, Денис се извърна към Турецки, почака, докато той навъсено замези водката с шишче, и кротко попита:
— Да няма някакви проблеми вкъщи?
Турецки изтри устните си със салфетката и се усмихна.
— Ти да не би да си дошъл да обсъждаш с мен домашните ми проблеми?
Денис поклати глава.
— Не. Просто отдавна не бях те виждал в подобно състояние.
— В какво?
— Озлобено — каза Денис.
Турецки отново напълни чашата си. Вдигна я и каза с отчужден, насмешлив глас:
— Приятелче, бих ти отговорил, но се страхувам, че няма да ме схванеш. Нямаш жена, не поркаш водка. Нали не си започнал да пушиш?
— Не.
— Видиш ли — каза Александър Борисович с тон, който като че ли обясняваше всичко. Той дъхна през рамо и изпразни чашата на една глътка. След това я остави върху масата, помириса парченце черен хляб и отново погледна към Грязнов. — Добре де, старче, извинявай. Настроението ми е гадно. Та какво щеше да ми разказваш?