— Да бях имал твоето чувствително сърце, досега да съм приключил с всички висящи дела.
— Имаш време — утеши „тежкаря“ Денис. — Я на какви години си!
Турецки се засмя.
— Благодаря за поддръжката, Денис Андреевич. И така, в дневния ред се появиха още няколко важни въпроса. Първият — за какво са разговаряли в хотела Плат, Кожухин и Акишин? Срещу кого са се обединили? Вторият — кой е похитил дъщерята на Акишин?
— И защо — добави Денис.
Турецки кимна.
— Точно така — и заради какво. Третият е: има ли връзка между отвличането на дъщерята на Акишин и убийствата на Плат и Кожухин? И четвъртият — за какъв дявол на Артур Акишин му е притрябвало да отвлича собствената си сестра? Отговорим ли на тези въпроси — смятай, че сме намерили убийците.
Александър Борисович бодна от чинийката шишче, намигна на Денис и впи зъби в крехкото телешко.
— Между другото — каза той с натъпкана уста, — отдавна не съм виждал твоя старец.
— Вярно, че е отдавна — отвърна Денис.
— Как се чувства на новата си работа?
— Нищо особено, работи. А и на теб всичко би трябвало да ти е ясно. Нали общуваш по-отблизо с него.
— Че как иначе? — иронично отвърна Турецки. — Ти дори коняк не пиеш.
— И не пуша — напомни Денис. — Както нямам и съпруга.
— Като се появи — ще пропушиш — гарантира Турецки и посегна към гарафката.
4.
Следващата сутрин Турецки се свърза с ръководителя на холдинга, в който работеше Акишин, Яков Наумович Херсонски и помоли за аудиенция. Херсонски полюбопитства какво именно интересува старши следователя от Главна прокуратура, но Турецки заяви, че това не е разговор за по телефона и ще му обясни всичко, когато се видят.
— Тогава идвайте веднага! — каза му Херсонски. — Само че побързайте. След час и половина имам важно съвещание.
Само след тридесет и пет минути Турецки вече беше в кабинета на Херсонски.
— Александър Борисович Турецки — представи се той.
— Яков Наумович Херсонски. — Ръководителят на „Информинвест“ здраво стисна ръката на Турецки. — Много ми е приятно!
Херсонски бе нисък, възслаб и много подвижен. Имаше голяма плешива глава, голям гърбав нос и големи черни очи, които през цялото време променяха не само изражението и формата си, но понякога дори и цвета си (поне така го възприемаше всеки, който разговаряше с Херсонски). Имаше нещо неуловимо във външността му, както при Протей, нещо смесено между хамелеон и амеба. Върху дебелите изпъкнали устни на Яков Наумович от време на време се мяркаше усмивка — бърза и гъвкава като змийче, — но тутакси отново изчезваше, сменена от тъжна или презрителна (в зависимост от ситуацията) извивка.
— Какъв вятър ви довя в нашите пристанища? — усмихнато попита Херсонски.
— Ще ми се по-подробно да разбера с какво се занимава вашата компания.
— И с какво толкова сме интересни за авторитетна кантора като вашата?
— Вашият сътрудник, Сергей Михайлович Акишин, е похитен. Тия, които са го отвлекли, искат за него голям откуп.
— Какво говорите? — повдигна черните си вежди Херсонски.
— А вие не знаехте ли?
Яков Наумович въздъхна и каза:
— Общо взето, знаех. Вече ми се обаждаха по този повод от МУР. Много тъжно. За съжаление не мога с нищо да ви помогна.
— А Акишин? — попита Турецки.
— Какво за Акишин?
— Бихте могли да съберете пари за неговия откуп.
— Пари? — Яков Наумович неразбиращо се намръщи, но почти веднага лицето му отново светна. — О, да, парите. Вие сте прав, сега точно с това се занимаваме. Виждате ли, Александър Борисович, три милиона долара са много голяма сума. Дори бих казал, че е извънредно голяма. Не е толкова лесно да бъде събрана, но, разбира се, ние правим всичко, което зависи от нас, за да избавим Сергей Михайлович от тая бъркотия.
— Много е забавно — каза Турецки.
— Кое? — настръхна Херсонски.
— Толкова забавно го нарекохте — „от бъркотията“.
— И какво толкова съм казал?
— Нищо особено, просто изразът ме разсмива. Кажете ми, Яков Наумович, вярно ли е, че Акишин не е бил само един от директорите на фирмата, но и неин независим директор?
Херсонски кимна.
— Точно така. Той беше наистина независим директор. Само ако знаехте какъв удар бе за нас отвличането на Сергей Михайлович. Ум не ми стига какво ще правим без него. Още повече във времена като сегашните.