Той приближи към Турецки малък пепелник от тъмно стъкло.
— Чак пък колкото ми се иска — усмихна се Турецки. Запали, прибра запалката в джоба си и каза: — Яков Наумович, контролният пакет на вашата компания бе собственост на Лайъм Плат, нали?
— Именно — кимна Херсонски. — Именно на Плат.
— Добри ли бяха отношенията ви?
— Забележителни. Той не беше от хората, които се навират в области, които са извън компетентността им. Поверяваше на счетоводителите да си вършат счетоводната работа, на инженерите — техническата, на мениджърите — управленската и така нататък. Доверяваше се на професионализма на наетите от него хора. Именно поради това беше толкова богат.
— А как се отнасяше той към тази сделка? Тая, за която споменахте…
— Как се отнасяше? А как би могъл да се отнася? Добре се отнасяше! Би трябвало да знаете, че господин Плат изцяло и напълно се доверяваше на руските си колеги, тоест на нас. И поради това каквото би било изгодно на компанията, щеше да е изгодно и лично на мистър Плат. Все пак той не беше само меценат, но и бизнесмен.
— Да-да. Бизнесмен… — Турецки замислено дръпна от цигарата си и направи пръстенче от дим. — Яков Наумович, може би знаете защо Акишин е ходил при Плат в хотела?
— А той ходил ли е в хотела?
— Точно така.
Херсонски се замисли.
— Хм… Знаете ли, Александър Борисович, дори нямам предположения. — Той помисли още малко, след това решително поклати глава: — Не, не знам. А кога се е случило това?
— Два дни преди убийството на Плат.
— Два дни? Може би е ходил при Плат, за да обсъдят някои детайли на сделката? Макар че защо? Плат не разбираше особено много от тия неща. Той се занимаваше с управлението на проекта като цяло. О, толкова ми е жал, че Сергей Михайлович сега не е с нас! — Херсонски вдигна чашката с коняк. Погледна към Турецки: — Не размислихте ли?
— Не.
Херсонски сви рамене.
— Всеки сам си е шеф. А аз ще вляза в грях и ще му пийна.
След като изпи петдесет грама, Яков Наумович отново започна да се окайва по повод ненавременното отсъствие на Акишин, а след като прибави още чашка към изпитото, съвсем се размаза. В крайна сметка Турецки си даде сметка, че тоя ден с ръководителя на холдинга няма да мелят брашно заедно, поради което побърза да се сбогува, като обеща на Херсонски да му съобщава как вървят нещата.
Вече до вратата, Турецки се извърна и видя, че Яков Наумович отново пълни чашката си, дуднейки под нос жалби относно нещастната си съдба.
5.
В дванадесет на обяд Турецки трябваше да се срещне с колегите на Кожухин от Съюза на инвеститорите, но час преди това телефонът в кабинета му позвъни.
— Вие ли се занимавате с делото за убийството на председателя на Съюза на инвеститорите Иван Петрович Кожухин? — попита Турецки тих и тайнствен женски глас.
— Защо пък „убийството“? — отвърна Турецки. — Официалната версия е, че той е загинал по време на риболов.
— Добре де, може и да се е удавил — съгласи се жената. — Все пак работите ли по това дело или не?
— Да — каза Турецки, — с това дело се занимавам аз. Искате да ми съобщите нещо?
— Искам.
— И какво точно?
Жената направи пауза, след което с много тих глас каза:
— Мисля, че знам кой го е убил.
Точно след час жената седеше в кабинета на Турецки.
Изглеждаше на около двадесет и осем години, но съдейки по жестовете, тона и маниерите й, в действителност беше с пет години по-възрастна. Спокойното умно лице, прилежно сресаната светла коса, плавните й движения — всичко говореше, че нервите на жената са напълно в ред и тя няма склонност към паника. И името й подхождаше — Елвира Генадиевна Кутепова.
— И така, Елвира Генадиевна — започна разговора Турецки, — бих искал да ми разкажете подробно за всичко.
— Точно затова съм дошла тук — каза жената. — При вас пуши ли се?
— Понякога даже е задължително — отговори Турецки и приближи пепелника към Елвира Генадиевна.
Тя извади от чантичката си пакет „Малборо лайт“, с небрежно-елегантен жест изтърси една цигара и запали с изящна малка запалка.
След като всмукна с наслада, тя изпусна дима, усмихна се и каза:
— Добре. Сега вече съм готова да говоря. Всичко започна преди няколко години. Тогава, ако не знаете, умря жената на Кожухин. Иван Петрович я обичаше много. Двадесет години те живяха в любов. И всичко свърши само за час. След една разходка сред природата Лена, съпругата на Иван Петрович, се разболя от инфекциозна пневмония и умря само за една седмица.