Турецки слушаше, без да я прекъсва. Елвира Генадиевна тръсна пепелта от цигарата, намести върху коленете чантичката си и продължи:
— Няма да разказвам колко се измъчваше той. Бихте могли да си представите. Но след още една година на Иван Петрович му се случи ново нещастие. Взеха сина му Петя в армията. Разбира се, Иван Петрович би могъл да го измъкне, но не пожела. Той смяташе, че всеки здрав мъж трябва да е служил в армията. Но всичко стана не както го очакваше Иван Петрович. Изпратиха Петя в Чечня и след половин година той загина. Натъкнал се на мина…
Елвира Генадиевна отново млъкна. По напрегнатото й лице Турецки разбра, че тя се бори с напиращите сълзи. След малко успя да се съвземе, без да заплаче.
— След смъртта на сина си — продължи Елвира Генадиевна — Иван Петрович напълно се промени. Стана жлъчен, раздразнителен, непоносим за общуване. Той намрази целия свят, разбирате ли?
Турецки кимна.
— Разбирам. Наложило му се е да преживее много.
— От добър и спокоен човек той се превърна в жлъчен и зъл шеф на голяма организация.
— Извинете, че ви прекъсвам — каза Турецки извинително. — Елвира Генадиевна, а вие каква му се падате?
— Аз? — учуди се жената. След това се усмихна и каза: — А, да, извинете, не ви казах нищо за себе си. Бях му любовница. Любовницата на Иван Петрович Кожухин. Малцина знаеха за нашите отношения, ние никога не афиширахме връзката си.
— Извинете ме, Елвира Генадиевна, а вие… Тоест искам да кажа, вече имахте ли връзка, когато…
— Когато умря съпругата на Иван Петрович? — Елвира Генадиевна поклати глава. — Не. Аз бях само приятелка на семейството. Едно време с Лена учехме заедно в медицинския. Наистина в различни курсове, тя беше по-възрастна от мен. Когато Лена почина, Иван Петрович започна често да ми се обажда, говорехме си много дълго по телефона. След това започнахме да се срещаме. Немного често, разбира се, а само така… от време на време. Иван Петрович беше много зает човек. Освен това ми се струва, че дълбоко в душата си той се срамуваше от нашата връзка. Като че ли му се струваше, че е предал паметта на Лена…
— А как се отнасяше към нея младшият Кожухин?
— Нормално. Той смяташе, че това помага на баща му да се държи на повърхността. Но ние с вас се разсеяхме. — Елвира Генадиевна угаси цигарата в пепелника и запали следващата. — Не говорим за главното — повтори тя. — За убийството на Иван Петрович.
— Слушам ви много внимателно — каза Турецки.
— Преди една година Иван Петрович внезапно забеляза един младеж… Сергей Свиридов. Момчето работеше в офисната охрана на Съюза на инвеститорите. Та веднъж Иван Петрович срещнал във фоайето Свиридов и лицето му се сторило познато. Няколко дни Иван Петрович не можеше да си спомни къде е виждал младежа. След това изведнъж си припомни — на снимката, която Петя бе изпратил от армията. Сергей Свиридов бил командир на взвода, в който служил Петя. И именно той изпратил Петя в оная къща… в къщата, която била минирана.
— Откъде е знаел това Иван Петрович?
— Петя беше писал в писмо, че взводният го ненавижда. И че използва всяка възможност, за да го тормози.
— Защо оня е мразел Петя Кожухин?
— Не харесвал Петя поради всичко. Че чете много книги, че носи очила. Че е влязъл в армията, след като е завършил университет. При това Петя имаше много независим характер. Очевидно и това е била една от причините. Петя беше писал, че взводният нарочно го изпраща на най-опасните места.
— Ясно — намръщи се Турецки. — Та значи Свиридов се оказа същият командир на взвод.
Елвира Генадиевна кимна.
— Да. Иван Петрович поиска личното му досие и разбра, че Свиридов е служил в Чечня точно по същото време, когато Петя загина.
Жената замълча, замислено втренчена в някаква точка върху бюрото. Турецки изчака известно време, след това попита:
— И какво направи след това?
Елвира Генадиевна трепна и вдигна очи към Александър Борисович.
— Извинете ме, не разбрах какво казахте?
— Попитах: какво направи Кожухин, след като неговите подозрения се потвърдиха?
Елвира Генадиевна въздъхна измъчено.