Жената учудено изгледа оперативните зад гърба на Турецки.
— Извинете, а вие кои сте?
— Старши следователят от Главна прокуратура Турецки — представи се Александър Борисович.
— Какво се е случило? — попита жената с прималял от лоши предчувствия глас.
— Искам да поговоря със Сергей — каза Турецки. — Той вкъщи ли си е?
Жената кимна нерешително.
— Да. Но… той спи.
— В такъв случай ще се наложи да го събудим. И за бога, не се безпокойте, ние ще го направим сами.
— Добре — дръпна се домакинята, за да направи път на неканените гости. — Само че много ви моля, събуйте се, току-що измих пода.
Оперативниците погледнаха Турецки. Той се усмихна.
— Няма какво да ме гледате. Събувайте се.
След като се събуха, мъжете влязоха в хола.
— Къде е спалнята? — попита Турецки.
Жената кимна към вратата.
— Ето я. Само че аз не…
— Шшт — каза Александър Борисович, като допря пръст до устните си.
Александър Борисович внимателно отвори вратата и надникна в спалнята. След това отново затвори и се обърна към жената на Свиридов. В очите на следователя се четеше неразбиране.
— Отдавна ли е така?
Жената притисна детето към гърдите си и също толкова тихо отговори:
— Вече два месеца.
Александър Борисович погледна оперативниците и тихо заповяда:
— Вървете при колата. Идвам след пет минути. И не тропайте.
Те учудено се спогледаха, но не възразиха. След няколко минути напуснаха апартамента, а той и жената, в чиито ръце все още тихичко сумтеше бебето, се преместиха в кухнята. Турецки седна на един стол, а тя остана права, облегнала се на стената.
— Как се казвате? — попита Турецки.
— Катя — отвърна тя. — А вие?
— Александър Борисович — представи се Турецки.
— Ще ми обясните ли какво се е случило? — попита Катя, без да сваля от Турецки тревожния си поглед.
— Да — кимна Александър Борисович. — Но първо ми обяснете какво се е случило с него?
В очите на Катя се мярна хлад.
— Странно е, че не знаете — сухо каза тя. — Би трябвало точно вие да сте наясно при кого отивате.
— Разкажете ми — помоли Александър Борисович, без да обръща внимание на враждебния й глас.
Катя помълча известно време, след това седна на един стол и изгледа Турецки с пронизителен поглед, изпълнен с мъка.
— Случи се преди два месеца — каза тя. — Със Серьожа отивахме при родителите ми и близо до гарата видяхме запалена къща. Серьожа отби от пътя. Молех го да не се намесва, но той не ме послуша. Когато наближихме, чухме силни викове. Там вече имаше няколко мъже, но те не предприемаха нищо. Серьожа им се разкрещя, но те казаха, че вече са извикали пожарната и повече нищо не могат да направят. Тогава… — Катя преглътна сълзите си. — Тогава Серьожа влезе в къщата. Първо изнесе една жена… Остави я на тревата и отново хукна вътре. Дори не успях да кажа нещо. След това изнесе едно момиченце… То вече не се движеше и не дишаше. Той започна да й прави изкуствено дишане, но тогава от къщата се дочу детски плач. Серьожа ме извика, показа ми какво трябва да правя, а той отново влезе в къщата. След това… — Катя с инстинктивно движение здраво притисна към себе си спящото дете. — След това Серьожа се появи на прозореца и подаде на другите мъже едно малко дете. В този момент покривът на къщата рухна…
Катя млъкна. Турецки се опитваше да не я гледа в очите, беше непоносимо.
— Мъжете успяха да измъкнат Сергей от огъня — продължи Катя с прехрипнал, безжизнен глас. — Но той беше много обгорял. След това го закараха в болницата. После ми казаха, че Серьожа ще остане инвалид за цял живот.
Без изобщо да знае какво да каже, Александър Борисович се намръщи и разбиращо поклати глава. Катя мълчаливо гледаше спящото бебе. Когато паузата стана непоносима, Александър Борисович смутено попита:
— Има ли надежда, че Сергей ще може да ходи?
— Лекарите казаха, че няма да може — тихо отговори Катя. — Но аз все пак се надявам.
Александър Борисович си тръгна от жилището на Свиридови натъжен и ядосан. Беше огорчен, че му се наложи да се намеси грубо в един чужд и крехък живот. А относно яда му… В душата си Турецки усещаше срам, макар с ума си да разбираше, че не е извършил нищо осъдително. И въпреки всичко се чувстваше много гадно.