— Да си напудриш нослето? — захили се Адамски.
— Нещо такова — кимна Надя.
Веднага щом тя излезе, Игор намигна на Едик и каза:
— Какво се звериш? Давай насам шампанското си!
— Не ти ли се иска водка? — учуди се Едик.
Адамски мрачно се усмихна.
— Ти да не би да не си разбрал? Днес никаква водка повече! Обещах на жена си. Така че стига си плещил, ами наливай.
В момента на връщането на Надя от дамската тоалетна Игор допиваше седмата си чаша. Програмистът бе весел и доволен от себе си, защото бе успял да убие два заека с един изстрел — да удържи на думата, която бе дал на жена си, като между другото успее и да се напорка.
— Е, какво? — недоволно попита Надя. — Пиян ли си вече?
В отговор Игор изблещи очи.
— Кой да е пиян? Аз? Как ли не! Дори не съм пипвал водка.
— Затова пък си напипал други напитки. Добре, ще си поговорим вкъщи. А засега си трай.
Едик, също достатъчно нетрезвен, стана от стола, хвана една вилица и почука с нея върху чашата си.
— Секунда внимание! — гръмко настоя той.
Публиката леко притихна. Едик се поизпъчи и заговори с тържествен глас:
— Господа! Другари! Приятели! Днес ние с вас присъстваме на раждането на едно ново семейство. Това е тържествен факт не само за младоженците, но и за всички нас. Ще попитате — защо? И аз ще ви отговоря. Защото новото семейство, господа, това е клетка от нашето общество! А колкото повече клетки има една мрежа, толкова повече риба може да хване в нея!
Публиката весело запротестира.
— По-тихо! — викна Едик. — Още не съм свършил. — Той погледна Игор и Надя и се усмихна. — Приятели, гледам тази двойка и си мисля: защо на този непрокопсаник му се падна такова щастие? Къде, в кои скрижали е написано, че момичета като Надя трябва да принадлежат на такива недодялани дървеняци като Адамски? С какво съм по-лош аз, а? Надя! Кажи ми честно — защо именно Игор? Защо не бях аз? Защо не Вано в края на краищата?
— Защото не можеш с козята си муцуна да подсмърчаш покрай жена ми! — рязко и грубо отвърна Адамски. Той гледаше Едик с блестящи от гняв очи и изразът му не предвещаваше нищо добро. — Какво? — попита Адамски. — Харесва ли ти жена ми? Може би ще се опиташ да ми я отмъкнеш?
— Господи — тихо простена Надя, — започна се.
— Може и да опитам! — весело отвърна Едик, опитвайки се със закачливо беззлобен тон да обърне всичко на шега. — Кажи, Надюш, няма ли да се ожениш за мене? Разбира се, аз не съм такъв авторитетен началник като Игор, но притежавам голям потенциал!
— Голям потенциал, казваш? — Адамски заплашително се надигна от стола. — Сега ще ти подрежа потенциала!
— Той има нож! — извика някой.
Адамски свирепо се усмихна и вдигна дясната си ръка, в която стискаше приборен нож.
Чу се женски писък. Няколко от мъжете наскачаха от местата си и се втурнаха към Игор, но закъсняха. Също като японски нинджа Адамски с ловък скок се метна върху масата, изрита блюдото със салатата Оливие и без да позволи на противника да се опомни, се нахвърли към него с насочен нож.
Когато три минути по-късно охраната просна Адамски, обстановката в ресторанта бе нажежена до крайност. Две големи маси бяха преобърнати, един от гостите лежеше на пода със сътресение на мозъка (Адамски го бе фраснал по главата с бутилка шампанско), а бедният Едик, облегнал се на стената и хванал с ръка порязаното си ухо, крещеше отчаяно, че няма да остави това така, и настояваше да повикат милиция.
Не след дълго пристигна и тя.
Адамски кротко похъркваше в „маймунарника“, гостите (тези, които бяха останали) чакаха на улицата, а Надя водеше преговори с дежурния милиционер.
— Другарю капитан — жалостиво подпитваше тя дежурния, — кога ще го пуснат?
— Всичко зависи от това, което е извършил — отвърна милиционерът. След това огледа Надя (тя все още беше с бялата си рокля) и попита:
— А той какъв ви е?
— Съпруг — рече Надя.
Милиционерът се ухили.
— Поздравявам ви. Яко момче. Потърпевшите са написали няколко оплаквания срещу вашия съпруг. Хулигански действия, потрошени мебели. Осакатени граждани. Утре сутринта, след като се наспи, ще го пратим в следствения арест.
— Господи! Така си и знаех. Какво да правя сега?
— Чакайте — отговори милиционерът.
— Колко? — попита Надя.
Милиционерът се замисли, пресмятайки, и отвърна: