— Обади се преди двадесет минути. Изпратил е Артур до университета, сега пие кафе с пастички в студентското кафене.
— Късметлия — завистливо коментира Сева. — Вечно на него се падат удоволствията. А аз стърча на улицата като свещичка на вятъра. Добре, Макс, дочуване. Ако откриеш нещо интересно — обади се.
След като поговори с колегата си, Сева Голованов захвърли вестника и се приближи до старицата с тоягата, която в този момент седеше на пейката сама.
— Здравейте, бабче — поздрави я той.
— Здравей, синко.
— Може ли да поседна до вас?
— Няма нищо… сядай. Да не би пейката да е само моя, нали е за всички?
Бабичката с любопитство се втренчи в Голованов.
— Чакаш ли някого, или живееш тук? — попита тя.
— Не, не живея тук. Аз, бабо, съм от милицията.
— От милицията?
Сева си придаде суров вид и кимна.
— Аха.
Бабичката запремигва.
— Вие на кой етаж живеете? — строго, но вежливо я попита Голованов.
— На третия.
— Отдавна ли сте тук?
— Ами смятай вече петнайсет години. Защо, какво има?
Сева леко се наведе към нея.
— Познавате ли всички жители по лице?
— Всички, освен новите.
— Новите?
— Ами да. Наемателите. Вече е модерно да се дават апартаментите на наематели. Случва се за година през един апартамент да минават и по две семейства. Как да ги запомниш всичките? Ама какво е станало, синко?
— А, имаме едно сигналче. Казват, че във вашия вход на петия етаж се събират разни наркомани и пушат трева.
— Наркомани? — изохка бабичката. — В кой апартамент?
— Още не сме сигурни — отговори Сева. — Тъкмо исках да ви попитам дали не сте забелязали нещо?
Старицата се замисли, след това енергично поклати глава.
— А, синко, само дрънкат. Там няма никакви наркомани. На петия етаж всички са стари. В смисъл че живеят там отдавна. В триста двадесет и шести са семейство Дорофееви. Майката, бащата и дъщеря им с малко детенце. Уважавани хора. От тях няма кой да пуши трева. В съседния има един дядо — инвалид от войната. Между другото бивш генерал.
— А в триста двадесет и осми?
— В триста двадесет и осми… Я почакай… — Бабичката смръщи и без това сбръчканото си чело. — А, да, там има едно младо семейство! Имат куче, как му викаха… да бе, доберман! Не, синко, тия не могат да пушат наркотици. Светлана всеки ден се разхожда тук с детенцето си.
— А как е в триста двадесет и девети?
— Там живее един младеж. Андрюша. Също е много приличен човек. По-рано там живееше баба му, а той беше при родителите си. Постоянно идваше при нея, помагаше й. Добър момък, нищо не мога да кажа. А след като баба му умря, той се премести тук. Преди пет-шест години. И оттогава си живее тук.
— Сам?
— Ами да, сам. Гаче ли досега не се е женил. Макар че… — Бабичката млъкна, но съдейки по това как хазартно пламнаха очите й, имаше какво да разкаже за личния живот на тридесетгодишния Андрей Максимович. Въпреки че бабичката нямаше търпение да посплетничи, за всеки случай тя реши да бъде по-внимателна. — Ама ти, синко, наистина ли си от милицията? — попита тя Голованов (между другото не особено подозрително).
— Да, бабче, наистина. Мога и документ да ти покажа. — Сева се престори, че бърка в джоба си за картата, но бабичката го спря.
— Добре де, синко, не си давай труд. Тъй или иначе съм толкова стара, че нищо няма да видя. Вярвам ти на думата.
Старицата изчака паузата, събирайки мислите си, след това каза:
— Идва една при него. Пристига с кола. Вечно я качва на тротоара — ни да минеш, ни да заобиколиш.
— Тъй-тъй — поощряващо кимна Сева Голованов. — А не помните ли каква кола беше?
— Една такава голяма, вносна. На средата й има нарисувани пръстенчета.
— Ауди? — не толкова попита, колкото констатира Сева.
— Кой да я знае — ауди, шмауди. Не им разбирам.
— Ясно — каза Сева. — Та често, казвате, идва тук?
— Има-няма — два пъти седмично. Понякога по-рядко. Все пак не седя през цялото време тук. Може и по-често да идва, ама да не съм я видяла.
— А откъде знаете, че идва при Андрей?
— Че нали той понякога я изпраща чак до колата. А няколко пъти се качиха заедно вътре.