— Ясно — каза Голованов, изписвайки върху лицето си задълбочен размисъл. — И дълго ли остава при него?
— Не — поклати глава старицата, — не за много. Час-два. — Старицата лукаво се усмихна. — Стига им за годеж.
— А вие какво, през цялото време ли седите навън?
— Защо?
— Откъде сте сигурна, че жената идва при него само за един час, а не за три?
— Ей ги къде са ми прозорците. — Старицата ги посочи с ръка. — Ако не съм навън, ще съм в кухнята. А от кухнята виждам целия двор. Ти, синко, да не си помислиш, че съм някаква клюкарка или шпионка. Моите по цял ден са на работа, а аз не мога да гледам телевизор, от него започват да ме болят очите. И си седя до прозореца. На мене, старицата, много не ми трябва. Даже листенцата да затрептят на вятъра — пак ми е драго.
— Ама аз, бабо, не ви упреквам в нищо. Това е напълно нормално — да наглеждате двора. Все пак някой трябва да гледа дали навън всичко е наред. Младите все нямат кога, по цял ден са на работа — пари печелят. Забелязват собствения си двор едва когато им разкопаят пътя към гаража.
— И това е вярно, синко. Ние, бабичките, сме като пазачки. Вардиянки. Да ме нямаше мен, никой нямаше да може да ти каже нещо за наркоманите.
— Права сте, бабче — с мека усмивка кимна Сева. — Абсолютно сте права. Но нека се върнем към нашите неща. Казвате, че понякога при Андрей идва жена…
— Ти, синко, напразно се захващаш за тая жена. Тя не може да е свързана с наркотици. Твърде е хубава и гледана. Само че…
— Какво?
— Не е тя за Андрюша. То и не ми е работа, но не е за него.
— Това пък защо?
— Че тя е по-стара от него с десетина години, да не е и повече. То днес вече никой не гледа годините, но все едно, не е на добро това. Изглеждат много различни. Тя вечно е със скъпи дрехи: през зимата с кожи, през лятото с велурено палто. И ботушки с ей такива токове. Истинска мадам! Докато Андрей — през лятото по тениска и шапка, през зимата с някакво яке с капси. На всичко отгоре и обица се клати на ухото му. Как намират общ език — представа нямам. Макар че… — Старицата отново се усмихна лукаво. — Има и такива неща, за които разговорите не са нужни. Нали ме разбираш, синко?
В отговор Сева се усмихна и кимна.
— Разбирам те, бабче. Значи тази мадам изглежда шикозно. А откога започна да идва при него?
— Не мога да ти кажа съвсем точно, синко. Може би отпреди половин година. А може и повече. Но ти напразно я забъркваш. Не може тя да е наркоманка. Все пак е вежлива — винаги поздравява. Не — поклати глава старицата, — нищо лошо не мога да кажа за нея. Нито за нея, ни за Андрей. Навярно са те излъгали, синко. Или са се объркали. В нашия вход нивга не е имало наркомани, всички са прилични хора.
— Е, какво пък… Много ми е драго да го чуя. Във всеки случай бях длъжен да проверя постъпилия сигнал. Такава ми е, бабче, службата.
— Разбирам те.
Сева стана от пейката.
— Довиждане — каза той вежливо на бабичката.
— Всичко хубаво и на тебе, синко — кимна в отговор тя. — Ако има още някакви въпроси, пак ела. Аз редовно си седя тук, на пейчицата, докато не хванат студовете.
Сбогувал се със старицата, Сева Голованов се отби в съседното кафе и похапна здравата. След това се обади по телефона на Агеев. Филя не бе успял да изрови нищо ново. Дори Артур да беше замесен в отвличането на сестра си, то ролята му в цялата тази работа щеше да се окаже незначителна. Най-вероятно бе само посредник. Трябваше да бъде „разработен“ Андрей Максимович.
Докато Сева разговаряше със старицата и похапваше в кафето, момчетата от агенцията понаучиха едно-друго за Максимович. Официално той работеше в сайта на интернет списанието „Омега“. Беше дизайнер и редактор на новинарската колона. Често сам пишеше ревюта за стоките. В същия сайт Макс намери стари познати (в интернет брадатият отшелник имаше хиляда пъти повече познати, отколкото в реалния живот), и те споделиха с него информация.
Андрей Максимович бе зает със своята работа не повече от два-три часа дневно. Не се знаеше с какво се занимава през останалото време. („Как да не се знае — възмути се Филя по телефона. — Отвлича красавици и пие кръвта им! Не видя ли какви устни има рижият дявол?“)
Следобед Сева Голованов се върна до жилището на Максимович. Старицата вече я нямаше на пейката, затова пък близо до входа, с качени върху тротоара колела (бабичката не бе преувеличила), бе спряно великолепно черно ауди. В колата нямаше никой. Сева извади от джоба си бележник и записа номера на колата. След като прибра бележника, той постоя известно време в размисъл — струва ли си да почака прекрасната непозната „с кожи и велур“, или овреме да се разкара?