Докато стърчеше, от небето, отдавна обгърнато от черни облаци, започна да ръми дребен, гаден дъждец. Това реши изхода на нещата.
Голованов вдигна яката на якето, напъха ръце в джобовете си, обърна се и се помъкна към метрото. Поне беше наблизо.
3.
Обаче Голованов не успя да стигне до метрото. След като се отби отново в същото кафе, той се обади на Филя Агеев и му даде няколко разпореждания.
След четиридесет минути Агеев спря колата до кафето и натисна клаксона.
— Къде, по дяволите, скитосваш? — такива бяха първите думи на Голованов, когато се намъкна в колата. — Едва не пукнах от скука!
— Да беше му цапнал една-две бири, веднага щеше да ти олекне — парира го набързо Филя.
— Донесе ли това, за което те бях помолил?
— Разбира се, бос. Ако искаш мнението ми, твоята идея ми изглежда леко глуповата. Но практиката е доказала, че в истинския живот именно такива идеи обикновено успяват.
Без да се вслушва в дрънкането на колегата си, Сева Голованов отвори куфарчето и се хвана за работа. Първо съблече якето и пуловера си и облече униформен елек, който извади от куфарчето. След това се преобу със стари, изтъркани маратонки. Нахлупи на главата си износена бейзболка. Накрая Сева залепи на горната си устна гъсти мустаци, с които веднага заприлича на украинския поет Тарас Шевченко. След секунда размисъл той добави към този маскарад очила със стъкла без диоптри в дебела черна рамка. Едно от стъклата бе леко пукнато в края.
— Е, как е? — попита той Филя.
— Първокласно — одобри Филя. — Абсолютно крими. Трябва малко да порепетираш убедителното произнасяне на фразата „Да сте викали водопроводчик?“ и можеш да нахлуеш във всеки апартамент без никакъв шум и врява.
— Не съм водопроводчик, а съм представител на телефонната компания — поправи колегата си Сева. — Да тръгваме. Сега ще им пробутаме малко спектакълче.
Преди да отвори, Максимович дълго разглежда Голованов през шпионката. След това попита:
— Кой е?
— От телефонната централа — отговори Сева.
Ключалката щракна и вратата се отвори. Четкобрадият бе облечен с червен халат, който прекрасно хармонираше с яркочервените му устни и рижи коси.
— Какво искате — мрачно попита младежът.
Голованов се усмихна между гъстите си мустаци и каза:
— Проверчица.
— Що за проверчица? — учуди се Максимович.
— Обикновена, на телефона — отвърна Голованов. — Ама вие не се безпокойте, всъщност нищо няма да проверявам. Това е само формалност. Просто ще подпишете в дневника и си отивам.
— Да се подпиша? — Максимович разсеяно почеса челото си. — Е, добре. Къде е дневникът?
— Ето го. — Сева извади от чантата дневника и го подаде на Максимович. — Там, където е чавката — препоръча той, подавайки на младежа химикалката си.
Максимович взе писалката от Сева и се подписа.
— Това е — удовлетворено рече Голованов, затвори дневника и го прибра в чантата си. — Сега всичко при мен е пито-платено. Както се казва, имах честта.
Сева се обърна, за да си тръгне.
— Един момент! — спря го Максимович. — В какъв смисъл „пито-платено“?
— В най-прекия — каза Голованов. — Ако по време на следващите няколко дни връзката ви изчезне, аз имам писмено потвърждение, че сте се отказали от профилактичен преглед. — Като доказателство на думите си Сева потупа с длан чантата и добави: — Ей къде е личният ви автограф. Довиждане.
И отново се отправи към асансьора.
— Почакайте! — извика му четкобрадият. — Недейте бърза! Какво означава това — връзката ми да изчезне?
— Ама не се тревожете — ухили се Голованов. — Може би няма да се разпадне. Поне следващите един-два месеца. На ваше място аз не бих се безпокоил чак толкова. Добре, както се казва, благодарско и довиждане.
И Сева за трети път се отправи към асансьора.
— Ей, вие! — за трети път го спря Максимович. — Ама почакайте!
— Какво има? — обърна се Голованов.
Четкобрадият бе излязъл на площадката, имаше недоволен и разтревожен вид.