— Ако трябва да оглеждате нещо, то огледайте го — сърдито каза той. — Трябваше веднага да ми обясните, вместо да ми пъхате дневника си.
Сева се намръщи, после въздъхна („Всякакви нахалници има“ — говореше неговият вид) и с глас, преизпълнен с досада, каза:
— Добре де. Да вървим да огледаме връзката ви.
Разбира се, „връзката“ на Максимович се оказа в аварийно състояние. Сева внимателно огледа телефонния кабел, а след това и самия телефонен апарат.
Той не видя жената, която бе пристигнала с аудито, но ако се съдеше по тънкия аромат на скъп парфюм, тя беше в апартамента. Четкобрадият не разреши на Сева да влезе по-навътре от антрето. Там той забеляза остроноси дамски обувки. („Номер тридесет и седем — тридесет и осем“ — отбеляза си Голованов.) И върху закачалката — светъл лек шлифер.
По време на огледа Максимович почти през цялото време беше наблизо — стоеше облегнат на рамката на вратата с димяща цигара между зъбите и замислено наблюдаваше Сева. В действителност погледът му бе скучаещ и незаинтересован.
— Има ли още много? — нетърпеливо попита четкобрадият, изпушил цигарата почти до филтъра.
— Не, ей сега свършвам. Дали не може… това де, да си намокря гърлото.
— Вода ли искате?
— Може и вода, ако няма нищо друго. От сутринта съм се скапал от суша.
— А, да, разбрах — усмихна се Максимович. — Да беше си казал веднага, вместо половин час да човъркаш с отвертката. Правеше се на усърден или какво?
Вместо отговор Сева глуповато и угоднически се усмихна.
— Стой тук. Сега ще ти донеса — каза Максимович, обърна се и изчезна в кухнята.
Нямаше го две минути. Това време бе напълно достатъчно за Сева, за да завърши работата си.
Максимович се върна от кухнята с чаша в ръка. Подаде я на Голованов:
— Изтрезнявай, нещастнико.
Сева взе чашата, наполовина пълна с кафява течност.
— Какво е това? — стана му интересно.
— Не ти ли е все едно? — флегматично се заинтересува четкобрадият. — Не се бой, няма да се отровиш. Коняк. Между другото, френски.
Сева надигна чашата към устата си.
— Е, стопанино — каза той задушевно, — всичко ти най-добро!
Максимович изгледа как Сева изпразва чашата и произнесе с отвратена усмивка:
— Тази сладка дума „аванта“!
Голованов върна чашата на Максимович и изтри устни в ръкава си.
— Хубава е, гадината! — доволно каза той. (А вътрешно си помисли: „Френски коняк? Копеле лъжливо! Обикновен «Московски», при това наполовина изветрял!“)
— Свърши ли си работата най-сетне? — попита Максимович.
Сева кимна.
— Сега вече да. Още един автограф и си отивам. Максимович се подписа в дневника, а Сева напусна апартамента напълно доволен от свършената работа.
4.
Първия важен разговор на Максимович с неизвестния му съучастник записаха още същата вечер. Първи се обади Максимович. Разговорът бе следният:
— Ало, Грув, здрасти. Аз съм Андрей.
— Здрасти, Андрон! — Гласът на съучастника бе тих, мек и ненатрапчив. — Откъде се обаждаш? От вас?
— Да.
— Няма ли да се отбиеш у дома?
— Не, Грув, уморен съм. Ще намина утре сутринта. Как е Верочка?
— Нормално. Вече привикна. Не мога да я отлепя от компа. Чуй ме, Андрон, според мен тя вече е наша. Може би ще й позволиш да се поразходи навън?
— Засега не бива. Нека се поизпоти още ден-два. Артур се кани утре да я посети.
— Отдавна беше време. Ако беше видяла познато лице, щеше да се успокои по-рано.
— Да бе. Само дето щеше първо да извади и двете очички на това „познато лице“. Как върви работата със сайта?
— Всичко е окей, Андрон. Верочка е истински гений. Още два-три дни и всичко ще е готово. Главното е, че тя се увлече.
— Не се залъгвай. Познавам Вера. За нея това е поредната задача, която трябва да реши.
— Няма страшно. Като реши тази, ще й пробутаме друга. Плюс прилично възнаграждение. Тя е умно момиче, няма да откаже.
— Да дава господ. Какво става със Стасик Тоцки?
— Вера му наприказвала нещо за някаква далечна роднина. Казала му, че се скарала с родителите си и така нататък. Общо взето, той се зарекъл да не казва нищо на никого.
— Прекрасно! Оказва се, че вече никой не се интересува от нея. Чу ли за татенцето?