След като излежа присъдата си и излезе на свобода с „чиста съвест“, Андрей Игоревич не изпадна в униние, както много от останалите, постигнати от такава горчива участ. Перестройката бе в разгара си и Максимович ентусиазирано се включи в тази нова за него игра.
С останалите неконфискувани капитали Максимович организира кооперация за шиене на модни дрехи. Той примами шивачите от съседния Дом за битови услуги, а за платовете се договори с някои свои стари познати (отчасти и участници) от тъкачната фабрика, която ръководеше преди шест години. И работата потръгна.
Не след дълго Максимович се сдоби с вносна кола, с вила в Загорянка (в замяна на конфискуваната), а през лятото заведе жената и сина си в Рим. Всичко вървеше към добро, бизнесът на Андрей Игоревич се разрастваше, приходите също. Но през 1993 година се случи голяма неприятност. От успехите на Максимович се заинтересуваха едни напомпани, късо подстригани момчета, облечени в анцузи.
Оказа се, че Андрей Игоревич е налапал твърде голямо парче от общата баница и се е подложил на риска да се задави с него. Мускулестите момчета предложиха на Максимович своята помощ в тази деликатна „гастрономическа“ дейност.
Обаче се оказа, че Андрей Игоревич не е съгласен с такава постановка на въпроса. Той смяташе, че „парчето от баницата“ му е съвсем по зъбите. И когато напомпаните момчета напомниха на Максимович, че нищо на тази земя не може да бъде вечно, и особено зъбите, Андрей Игоревич не се сдържа и ги прати някъде доста надалече. На следващия ден намериха Максимович проснат в собствения му гараж със строшена глава.
Оттогава Максимович-младши заживя нов живот. Вече беше студент във Философския факултет на МГУ Като културен и смел младеж той настоя пред милицията да намерят убийците на баща му, като допълнително подсказа на следователя кого точно да търсят.
На другия ден на улицата го настигнаха две яки момчета и след като го отмъкнаха зад ъгъла, кратко и достъпно му обясниха, че не бива да се навира в игрите на възрастните.
В болницата, където Андрей се озова след разговора с яките момчета, го навести един следовател. След като остави върху шкафчето му китка банани, той каза:
— Що си се запънал бе, момко? Те са гепили всичко, не ти ли е ясно? Само да си отвориш устата, и ще знаят какво ти се е прищяло да кажеш.
— Дали не е без вашата помощ? — учтиво запита Андрей.
— Кой да ти каже… — усмихна се следователят. — Добре де, лежи, оправяй се, ние ще завършим делото и без теб. И без това няма кой знае какво да кажеш, нали? Явно е, че дори не си успял да видиш лицата на нападателите, не е ли така?
Андрей се замисли и реши да не противоречи:
— Тогава всичко е прекрасно — удовлетворено каза следователят, ставайки от стола. — Колко още ще те държат тук?
— Три седмици — отвърна Андрей.
— Ще ти дадат ли извинително удостоверение за университета?
— Би трябвало.
— Виждаш ли! — Следователят разтвори ръце. — Всичко се нарежда по най-добрия начин. Добре, няма да ти преча повече. Лежи и оздравявай. Само че… — Следователят се усмихна. — По-ле-кич-ка.
Полека-лека Андрей се оправи. След това повече не се занимаваше с милицията. Трябваше ли? Те и без това не можеха да се справят.
След гибелта на баща му много неща в живота на Максимович-младши се промениха. Като начало от бащиния му бизнес семейството не получи ни троха. Изведнъж се оказа, че баща му дължи на всекиго по нещо. И най-вече на яките момчета с анцузи (които, естествено, бяха предоставили на когото трябва каквито трябва документи), прибраха като начало фабриката на Андрей Игоревич, след това колата му, а после и вилата в Загорянка.
Така семейството му остана само с апартамента. При това, както Андрей се досещаше, единствено защото баща му не бе успял да купи новия четиристаен, тъй като мислеше, че това не е спешно. Старото тристайно апартаментче в също толкова стара, подлежаща на ремонт кооперация не беше привлякло вниманието на новоизпечените кредитори.