Освен апартамента Андрей наследи и още една вещ, с която не би се разделил за нищо на света — великолепен и почти нов компютър пентиум, подарък на Андрей от баща му за двадесетгодишнината.
Между другото болестта на майка му се усложни. Депресиите й ставаха все по-дълбоки и продължителни. По време на пристъпите си тя не искаше да вижда никого, включително и сина си, затваряше се в спалнята и се тъпчеше с шепи антидепресанти.
Андрей, който безкрайно много обичаше и уважаваше майка си (шест години тя го беше носила него, лентяя, на гърба си, работейки като проста медицинска сестра в поликлиниката), се опитваше, доколкото може, да я окуражава. Когато тя реши да се върне на работа, той категорично й забрани. На тъжния и напълно основателен въпрос на майка му: „Тогава с какво ще живеем?“ — Андрей отвърна: „Както сме живели досега, така и ще я караме. Заклевам се, че няма за какво да се безпокоиш.“
И Андрей започна да работи. Не се отказа от университета. Вярно, наложи се да се премести в друг факултет, защото във философския нямаше вечерни курсове, но това дори беше за добро. След като изхвърли книжките на Аристотел и Хегел на тавана, Андрей Игоревич се захвана яко с програмиране.
През деня Андрей работеше като програмист в една малка фирма, където го приеха само заради това, че правилно произнасяше думите „бейсик“, „фортран“ и „дънна платка“, а вечер ходеше на лекциите в университета. Не след дълго стана ясно, че с помощта на компютъра може доста добре да се печели.
Като начало Андрей направи малка програмка за начинаещи счетоводители. Програмката бе купена от една фирма, която се занимаваше с повишаване на квалификацията. Зарадван от първия си успех, Андрей създаде простичка, но извънредно увлекателна компютърна игра, нещо като кръстчета и нули, но за ерудити. Успя да продаде играта на чуждестранна фирма, с която се бе свързал чрез един приятел — канадец, с когото в свободните си дни се боксираше на ринга, като участник в студентския отбор.
След това направи компютърната игра „билярд“, след това „ъгълчета“, а след това една много мощна фирма, занимаваща се с програмиране, покани Андрей на работа. От този момент нататък животът на Андрей Максимович и майка му потече без проблеми. Оттогава вече нищо не им липсваше.
Преди няколко години в жилището на Андрей дойде висок, възрастен мъж с тъжно лице.
— Дмитрий Олегович — представи се той. — Колега на вашия баща.
Майка му беше вкъщи, но вече спеше, затова Андрей покани госта в кухнята.
— Искате ли кафе? — попита.
Той поклати прошарената си глава.
— Премного съм ви благодарен, Андрей Андреевич, но предпочитам чай. Ако може, нека да е по-силен. По две чаени лъжички на чаша.
Андрей се учуди, но не възрази.
Дмитрий Олегович с удоволствие отпи от силния горещ чай, цъкна с устни и каза:
— Вие много приличате на вашия баща Андрей Андреевич. Макар че аз го поназнайвам от не най-хубавите му времена.
Андрей се намръщи. Той вече бе разбрал кои са тия „времена“, но все пак попита:
— Какво имате предвид?
— Ами това, скъпи мой Андрей Андреевич, че ми се наложи почти шест години да работя с вашия татко рамо до рамо. И честно ще ви кажа, това беше един от най-добрите хора, които съм срещал през живота си. Той беше бригадир в шивакия цех, а аз негов заместник. — Мъжът мрачно се усмихна. — Славно време беше. Ръкавици, ватенки, халати — шиехме всичко. Андрей Игоревич беше много добър бригадир. Мъжагите го уважаваха. За шест години не съм чул лоша дума от него.
— Да — потвърди Андрей. — Баща ми беше много добър човек.
— И много предприемчив — продължи гостът. — Бедата на Андрей се състоеше в това, че не бе способен да се огъва пред обстоятелствата. Той надделяваше със сила там, където трябваше да овладява нещата с хитрост. Знаете ли, Андрей Андреевич, аз му бях предсказал, че някой ден това качество ще му коства живота, но както се сещате, в отговор той само се изсмя.
Тъжният възрастен мъж, който смяташе себе си за по-умен от всички, започна да дразни Андрей.
— Извинете ме — сухо каза Андрей, — ако сте дошли единствено за да ми разкажете за онова време, когато баща ми е бил в затвора, то… — За миг Андрей се поколеба, но завърши твърдо: — По-добре си вървете. Баща ми не обичаше да си спомня за ония години. А след като на него не му харесваха, не виждам защо на мен…
— Да, разбира се — кимна гостът, без ни най-малко да се обиди. — Разбирам вашите чувства. Но изобщо не съм тук заради това. Виждате ли, Андрей Андреевич, вашият баща излезе на свобода няколко години преди мен. След като го пуснаха, той намери моето семейство — жена ми и сина ми. Откри ги и им помогна. Много им помогна. Та така, Андрей Андреевич, аз мисля, че сега е мой ред да ви помогна.