— Вие да ни помогнете? На нас? — Андрей едва не се разсмя. — Много ви благодаря, но ще трябва да ви разочаровам. Ние не се нуждаем от помощ. Изобщо.
— Да, да, знам — все така миролюбиво отвърна Дмитрий Олегович. — Вие имате хубава и интересна работа. И печелите доста. Обаче… Какво ще кажете, ако ви предложа работа, за която ще заплатя… ами… да кажем, пет хиляди долара?
— Месечно? — недоверчиво попита Андрей.
— Работата ще бъде еднократна — обясни Дмитрий Олегович. — От онова, което знам за вас, ще ви отнеме не повече от три-четири дни. Ще можете да го направите и вкъщи, след другата ви работа.
Андрей с подозрение изгледа госта си.
— И какво трябва да се прави?
— Практически същото, което всеки ден правите във вашата фирма. — Забелязвайки недоверието в очите на Андрей, гостът веднага се поправи: — Е, почти същото. Съществува един код, който трябва да пробиете. Ще ви предоставя цялата необходима апаратура.
— И що за код е това? — попита Андрей.
Върху устните на Дмитрий Олегович отново се появи тъжната усмивка.
— Не мога да ви кажа. Единствено заради вашата безопасност.
— Това означава ли, че работата е опасна? — присви очи Андрей.
— Ако вършите само това, което се иска от вас, няма да е такава. Андрей Андреевич, сам оценете, нима бих злепоставил сина на човека, който в труден момент е помогнал на семейството ми?
— Но все пак ще е престъпление? — с тих глас попита Андрей.
Гостът сви устни и сгъна мършавите си рамене.
— Зависи.
Андрей се замисли. След това попита:
— Веднага ли ще платите?
— Разбира се — кимна Дмитрий Олегович. — Ще получите две хиляди сега и още три, когато работата бъде завършена. — Гостът леко склони глава встрани и попита: — Е, съгласен ли сте?
— Да — кимна Андрей. — Съгласен съм. Кога започваме?
— Веднага — каза Дмитрий Олегович. — Апаратурата е в колата ми. Да вървим, ще ми помогнете да я пренеса.
Както и се очакваше, работата отне на Андрей само три дни. Дмитрий Олегович дойде да вземе готовия „продукт“, съпроводен от навъсен младеж, също толкова слаб и висок като самия него.
След като погледна монитора, младежът се извърна към Дмитрий Олегович и каза:
— Всичко е наред. Направил го е.
„Разбира се, че съм го направил — помисли си Андрей. — А вие какво си мислехте? Да видим сега ще ми платите ли паричките или не.“ В случай че гостите откажеха да платят, Андрей държеше зад вратата новичка, още миришеща на машинно масло брадва. Разбира се, Андрей не се канеше да убива никого, но можеше да се наложи да ги поизплаши, за това решителността на Максимович-младши щеше да му стигне.
Но не се наложи да пуска в действие брадвата. Дмитрий Олегович се разплати докрай. Плати, след което посочи възслабия младеж и каза:
— Запознайте се, Андрей, това е синът ми.
— Грув — каза младежът и подаде на Андрей дългата си слаба длан.
— Това прякор ли е? — полюбопитства Андрей, стискайки ръката му. Пръстите на момчето бяха сухи и студени.
— Така ме наричат — каза Грув. — Или така, или никак.
„Щом е Грув, нека си е Грув. Все ми е тая“ — помисли си Андрей. А гласно изрече:
— Добре, Грув. Приятно ми е да се запознаем.
— И аз разбирам малко от това — каза Грув, кимвайки с глава по посока на монитора. — Не е зле направено, Андрей. При това достатъчно бързо.
— Три дни — отговори Максимович. — Според уговорката.
Младежът се усмихна. За разлика от баща му неговата усмивка изобщо не бе тъжна, а обратното — закачлива и дръзка.
— Ние предложихме минималното време само за да те проверим — каза Грув. — На мен щяха да ми трябват два-три дни повече.
— Това означава, че още има да се учиш — отговори Андрей.
Оттогава Андрей Максимович започна постоянно да работи с Дмитрий Олегович Янковски и неговия син с прякор Грув.
Всъщност тази работа не беше постоянна и изобщо не беше дори редовна. Горе-долу веднъж на два-три месеца (доста рядко повече) Дмитрий Олегович се обаждаше на Андрей и му съобщаваше, че съществува поредната възможност „да се поглези със зелено“. След това се срещаха някъде на неутрална територия — обикновено в кафене или ресторант. Янковски връчваше на Андрей плик от плътна хартия.