След като се споразумяваха относно работата, те изпиваха по чашка коняк и се разделяха, за да се срещнат отново след няколко дни в същото кафе. Тогава Андрей предаваше на Дмитрий Олегович плик с резултатите от своя труд, а в замяна получаваше друго едно пликче — малко, но натъпкано с банкноти.
Майката на Андрей Максимович не се досещаше за нищо. Синът й продължаваше да ходи на работа и да носи заплатата си в края на всеки месец. Така продължи година и половина.
Всичко приключи толкова внезапно, както и започна. Един път Андрей, както обикновено, свърши работата си, напъха плика в джоба си и се отправи към близкото кафе, където Янковски му бе определил среща.
Наближавайки кафето, той забеляза милиционерска кола и линейка. След като стигна дотам, видя милиционерски бариери, а не след дълго и носилка с трупа на слаб прошарен човек, която двама яки санитари вкарваха в линейката.
След като схвана кой лежи върху носилката, Андрей се обърна и пробивайки си път през тълпата от зяпачи, се разкара оттам. Реши засега да не се връща вкъщи. Слава богу, майка му бе заминала при дядото и бабата в Орьол, така че можеше да не се тревожи поне за нея.
Като начало Андрей три часа скитосва из Москва, присядайки на пейките из вътрешните дворове и градинките, като отчаяно се опитваше да реши какво точно трябва да прави.
Когато мина и третият час, Андрей си спомни, че пликът с изпълнената поръчка все още е в джоба му. Тогава той свърна зад едни гаражи, запали плика, почака, докато пламъкът не стигна до пръстите му, хвърли горящия плик върху асфалта и почака, докато се изпепели.
„Край — каза си Андрей. — Други улики няма.“
След което изведнъж и внезапно се успокои. Върна се вкъщи, пи чай, изтръгна от контакта телефонния кабел (знаеше, че Грув ще се обади, но не искаше да говори с него, преди да е успял да се концентрира), след това се просна в леглото и заспа здравия сън на младенец.
На сутринта отново включи телефона и той само след минута отчаяно зазвъня. Беше Грув.
— Ало, здрасти, Андрей. Може би вече знаеш какво стана!
— Да — честно отвърна Максимович. — Видях как натовариха баща ти в линейката.
— Наистина, беше неприятно — каза Грув. — А какво стана с плика? Успя ли да му предадеш плика с поръчката?
— Не — каза Андрей. — Разбира се, това не е моя работа, но как можеш в подобен момент да мислиш за плика? Току-що убиха баща ти!
— Първо, не са го убили — спокойно отвърна Грув. — Той умря от сърдечен пристъп. И второ, аз се запознах с него половин година преди тебе. Той ни изостави, когато нямах и три години. И знаеш ли какво?
— Какво?
— Плюя на това животно. В момента ме вълнува само едно нещо.
— Какво? — попита отново Андрей.
— Ще можем ли да работим и без него? В мобилния на татенцето намерих телефонния номер на посредника, от когото бащата е получавал задачите и парите и на когото е предавал готовите резултати.
— За какво става дума тогава? — запита Максимович.
— Ами за това, че аз не умея да общувам с хората. Или веднага се затварям, или започвам да се държа като истински клоун. Нужен е спокоен и авторитетен човек. Такъв като тебе.
„Абе, глупако! — прииска му се на Андрей да попита Грув. — Откъде-накъде, мамка му, аз ще съм спокоен и авторитетен?!“ Но вместо това неочаквано за себе си каза:
— Добре, съгласен съм. Намини надвечер, ще го измислим.
Така двамата започнаха да работят заедно. И работиха още половин година, докато не се запознаха с Артур Акишин.
Артур Акишин се появи в живота им като дяволче от магическа кутия. Всичко стана в компютърния клуб, където се сражаваха любителите на играта „Quake“. Напоследък Андрей и Грув обичаха да се отбиват в този клуб, за да свалят напрежението след поредната извършена работа. Те предизвикваха на битка всеки от присъстващите и неизменно го побеждаваха без особени усилия. Първият, когото не успяха да победят, бе Артур Акишин.
„Сополанкото“, както веднага го нарече Грув, играеше бързо и решително. Той предпочиташе да не стои в засада и да чака противникът му да направи грешка, а се устремяваше в челна атака срещу врага под град от куршуми. Колкото и да бе странно, тази тактика вършеше работа. Младото блондинче с капризно и студено лице успя да разстреля Андрей и Грув от упор.