Играеха на по халба бира. След като играта завърши, Грув се измъкна от клуба и потегли по някакви негови работи, а Андрей поведе своя нов познат в бара, за да го почерпи със спечелената бира.
— От момчетата съм чувал някои неща за вас — каза блондинчето, пийвайки от студената бира и внимателно изучавайки Андрей със сините си очички-свределчета.
— Така ли? — усмихна се Максимович, пощипвайки рижата си брадичка. — И какво точно си чувал?
— Чувал съм, че вие, приятелчета, печелите доста добре. При това припечелвате единствено с помощта на собствените си мозъци.
— Направо ме смая — отново се усмихна Максимович. — В наше време даже водопроводчиците изкарват повече благодарение на собствения си мозък.
— Момчетата казват, че сте хакери — набързо изрече Акишин. — И аз им вярвам.
Андрей не отговори нищо, само извади от джоба си цигарите и бавно запали. „На ти тебе тайна със седем печата — със сарказъм си помисли той. — Конспиратори смотани.“
— Не би трябвало да се страхувате от мен — каза Артур, вглеждайки се внимателно в лицето на Максимович. — Няма да ви издам. Нещо повече, бих искал да работя с вас.
— Да работиш с нас? — иронично повтори Максимович. — Нещо бъркаш, приятел. Ние с нищо такова не…
— Я стига — намръщи се Акишин. — Не съм дошъл тук, за да ме будалкаш. Работата е там, че… — Сините очи на Акишин хазартно заблестяха, а гласът му спадна до хрипкав шепот. — Става дума за това, че имам идея как може бързо да се забогатее. Но за нейната реализация ми трябват партньори.
„Странно момче — мислеше си Максимович, присвил очи и втренчил се в младежа през сивото облаче дим. — Или е отчаян, или е глупак.“
— И каква ти е идеята? — спокойно попита Андрей.
— Идеята е гениална — отговори блондинчето, бляскайки с възбудени очи. — Но веднага трябва да ви предупредя, че работата ще бъде опасна. Вие с Грув готови ли сте да рискувате?
— А ти как мислиш?
— Мисля, че сте готови — уверено изрече Акишин. — Иначе не бих разговарял с вас.
„Не, не прилича на глупак — реши Максимович. — По-скоро е шантавелник. С такива може и да хлътнеш, но може и да гепиш нещо сериозно.“
— Добре, готов съм да те изслушам — каза Максимович и натисна цигарата си в пепелника.
И Акишин започна.
Много по-късно Максимович разбра, че видимото безразсъдство на Акишин беше само своеобразна проява на присъщите му припряност и паникьорство. И че неговата храброст беше от оня вид, за който някога Лермонтов бе написал „тя не е наша, не е руска“, а по-точно — да затвориш очи и да се бухнеш във вира, пък да става каквото ще.
Обаче тази вечер Артур Акишин направи на Андрей Максимович и на Грув предложение, на което те не можеха да откажат.
Глава осма
Платинената карта
1.
Хранеха Сергей Михайлович Акишин с лъжичка, като малко дете. Наистина навираха лъжичката в устата му грубо и жестоко, така че няколко пъти едва не нараниха небцето му. Както и преди, върху очите на Акишин бе нахлупена черна шапка и той не можеше да вижда нищо. Ръцете на Сергей Михайлович бяха вързани зад гърба му, така че практически той не можеше да ги движи.
— Дъвчи, смотльо — каза бандитът, тъпчейки в устата му лъжица със супа. — И гледай да не се задавиш.
— Чиж — извика бандитът един от другите, — за какъв дявол го храниш със супа? Цялата му яка е мокра.
— К’во толкоз, нека сърба. Супицата е готина, домашна. Не ти ли е мъчно за домашната храна, а, смотаняко?
— Дай му по-добре макарони. Ако не го уцелиш с лъжицата, ще си ги намотае на ухото.
— Чуй бе, смотан — каза на Акишин бандитът, който го „хранеше“, — ти к’во обичаш повече — супа или макарони?
— Все едно ми е — отвърна Сергей Михайлович.
Откакто бе разбрал, че бандитите нямат отношение към отвличането на дъщеря му, наистина му беше вече все едно. Акишин не се вълнуваше особено много за собствения си живот. Той бе разбрал, че бандитите са поискали три милиона долара, и знаеше със сигурност, че никой и никога няма да плати заради него толкова пари.
Акишин бе сигурен и в това, че бандитите не са дотам глупави, че да искат невъзможното, разчитайки на късмет. Не, тук имаше нещо друго. Бяха го отвлекли не заради парите. В крайна сметка не заради откупа. Когато за пръв път стигна до този извод, Сергей Михайлович малко се изплаши, но след това справедливо разсъди, че ако бандитите искаха да го убият, щяха отдавна да са го направили.