В хола имаше голямо бюро с два телефона, а върху него табелка с надпис „Охрана“. Обаче зад него не седеше никой.
— Ха сега де — усмихна се Демидич, — а охраната къде е?
— Вероятно там, където е и „злото куче“ — отговори Голованов и се обърна към Максимович: — В момента има ли някой друг в офиса, освен нас?
— Не — мрачно отвърна Максимович.
— А сътрудниците?
— Днес е петък, намален работен ден. Всички си тръгнаха — обясни рижият програмист.
Голованов внимателно огледа полутъмния хол и каза:
— Толкова по-добре. Да влезем в офиса.
Офисът на „Паскал-маркет“ представляваше голяма, ярко осветена стая с бели стени. В стаята имаше четири бюра, няколко табуретки и черен офисен шкаф, чиито полици бяха отрупани с дебели пластмасови папки. Освен мебелите в офиса имаше и няколко компютъра и дребна офис техника: принтери, ксерокси, факсове.
Един от ъглите на офиса бе изпразнен от мебели. Там бяха подредени няколко големи неразпечатани кашона.
— Това какво е? — попита Голованов, посочвайки кашоните.
— Нови компютри — спокойно отговори Максимович. — Решихме да сменим офис техниката с по-модерна.
— Стига бе! — усмихна се Демидич. — Значи тия машинки… — той показа компютрите върху бюрата — не са достатъчно модерни?
— Техниката остарява бързо — все така спокойно отвърна Максимович. — Външно изглеждат нови, но карантията им отдавна е безнадеждно остаряла.
— Това е доста тъжно — съчувства му Демидич. — Какво толкова. Важното е, че са ви стигнали средствата, за да подмените машинния си парк. Ще ми позволите ли да ги погледна?
— Какво да гледате? — не разбра Максимович.
— Ами тези ваши нови компютри. Ужасно обичам техниката.
— Но те още даже не са разопаковани! — възрази Максимович с тревога в гласа.
— Е, и какво? — сви могъщите си рамене Демидич. — Тъкмо ще ги разопаковаме. Даже можем и да ги наредим по бюрата. Няма да ви се налага да викате хамали. Е, какво, започваме ли?
Володя Демидов се отправи към кашоните.
— Чакайте! — извика Максимович. — Нямате право! Къде ви е заповедта?! — Той се втурна да пресече пътя на Демидов, но се препъна в кабелите и се просна на пода.
— Може ли така невнимателно — каза Сева Голованов и се наведе, за да помогне на компютърджията да стане, но той отблъсна ръката му.
— Ще отговаряте за това! — заплашително изсъска Максимович.
— Ще отговарям — с усмивка кимна Сева. — Непременно ще отговоря.
Максимович се изправи, изтърси панталоните си и седна на стола, който бе точно пред кашоните, като по такъв начин прегради пътя на Демидич.
— Гледай сега какво става — тъжно рече Голованов. — В такъв случай ще бъда принуден… — Изведнъж веждите на Голованов подскочиха нагоре. — Тъй-тъй — каза той, — я да видим какво имаме тук?
Той се наведе и вдигна от пода малка чантичка-банан, която се носи на колана. Максимович се втренчи в чантичката и разтвори уста.
Голованов дръпна ципа и извади от чантичката пачка доларови банкноти, превързани с ластик. Показа я на Демидов и весело рече:
— Виждаш ли, Володя? Тук има няколко такива. Доста неочаквана находка, нали?
— Това не е мое! — припряно изрече Максимович. Въпреки че в офиса бе доста прохладно, той целият се изпоти. По високото чело на рижия програмист се хлъзна капка пот.
— Не е ваше? — повдигна вежди Голованов. — Че на кого може да е? Володя, да не би случайно ти да си го загубил?
Демидов се засмя и поклати голямата си глава.
— Не, командире. Моят портфейл си е у мен.
— Интересно, откъде ли се е взело това? — Голованов започна да вади от чантичката пачки и да ги подрежда върху бюрото, мърморейки: — Ала-бала-ница, турска паница… И още една допълнително. Общо пет пачки. Вероятно във всяка има по десет хиляди. Колко ще се получат, ако ги съберем, Андрей Максимович?
— Оставете ме на мира — уморено отвърна Максимович. — Вече ви казах, че това не са мои пари. — Това е банков кредит за развитие на фирмата.
— А, значи все пак чантичката е ваша? — зарадва се Голованов. — Слава богу тогава. А аз вече си мислех, че ще трябва да търсим собственика й.
— Всичко, което правите, е незаконно — рязко изрече Максимович. — Ще ви съдя.