— Колкото и да е странно, Артур се оказа прав. Няколко месеца ние изпомпвахме пари от ония кретени…
— От кои кретени? — попита Демидов.
— От тъпите юзъри на интернет — отвърна Максимович и усмивката му стана злорада. — Те изпращаха пари на наша сметка, а ние им прехвърляхме проценти. До известно време, разбира се. Когато започна да става напечено, ние тихичко затворихме сергията и изчезнахме.
— Колко наскубахте? — сухо попита Сева.
— Някъде около шестдесет хиляди долара. Дори самите ние не вярвахме на успеха си. Но все пак ни се удаде! — В жълтеникавите очи на Максимович се появи хазартен блясък.
„Момчето явно е доста честолюбиво — схвана Голованов. — Това може да се използва.“
— И какво стана с вносителите? — попита Сева.
— Всъщност в това се състоеше и целият фокус — намръщи се Максимович. — В стадото от смотаняци се намери и някакъв по-образован тип. Той нае хакер. Много добър хакер. Нямаше да е проблем, ако очаквахме някакво нападение. Но ние бяхме се успокоили. Вече празнувахме победата, нали разбирате? И точно тогава той се захвана сериозно с нас. За безопасността на начинанието отговаряше Артур. Двамата с Грув бяхме глупаци, че му се доверихме, но се смятахме за неуязвими, нали разбирате?
— Разбирам — кимна Голованов. — Всеки мошеник се чувства неуязвим, докато не го смачкат с нокът — като бълха.
Максимович хвърли на Сева поглед, изпълнен с ненавист, обаче той гледаше програмиста студено и спокойно, затова младежът отново сведе глава и продължи мрачния си разказ.
— Общо взето, този тип… хакерът… той проби защитната ни система, разбра номера на банковата ни сметка и паролата. Когато се опомнихме, беше вече твърде късно. Той беше измъкнал от сметката всичките ни пари. Всички, разбирате ли?
— Всеки майстор си намира майстора, нали? — отбеляза Демидич, потривайки широките си длани.
— Разбира се, ние се вкиснахме — продължи Максимович, умишлено не обръщайки внимание на неговата реплика. — Грув даже искаше да пребие Артур, но аз го убедих, че за всичко сме виновни самите ние. Важното е, че хакерът не беше направил нищо извънредно, беше действал според обичайния алгоритъм. Бяхме изгубили бдителността си и сами настъпихме собственото си гребло.
Максимович въздъхна и разроши с пръсти твърдата си рижа коса.
— Знаехте ли кой е този човек? — попита Голованов.
Програмистът поклати глава.
— Не. Така и не успяхме да го открием. А и това няма никакво значение. Казвам ви: той не беше направил нищо свръхестествено. Момчето беше действало примитивно и грубо и ни прекара единствено защото самите ние се държахме като тъпаци. За нас това беше добър урок.
— Не сте искали да се задоволите с постигнатото — каза Голованов.
— Постигнатото? — Максимович вдигна поглед от пода и погледна към Сева. — За какво става дума? Ние загубихме! Изгубихме всичко, което бяхме спечелили! А уж далеч не сме глупаци. Естествено, че продължихме нататък. Поредната идея отново подхвърли Артур. Той предложи да организираме интернет лотария. Идеята беше страховита!
По яркочервените устни на Максимович плъзна гадна усмивчица. Голованов се намръщи, виждайки самодоволното му лице. Както изглеждаше, Максимович се бе отдал на размишления или по-точно — беше се потопил в приятни спомени. Закръглената му охранена физиономия блестеше.
— Стига се хили — не издържа Демидич. — Разказвай по-нататък.
— По-нататък? — Максимович присви очи. — Какво по-нататък?
— Ти си знаеш — подхвърли му Демидич.
— Бих могъл да ви разкажа — кимна Максимович. — А бих могъл просто да ви пратя по дяволите и да млъкна.
Физиономията на Максимович все още продължаваше да блести от самодоволство.
— Твоя работа — каза Голованов. — Само да ти напомня, ако си забравил, че в момента се опитваш да спасиш кожата си. Ако не ти пука за нея, изключвам диктофона и те помъквам към килията. — Сева сви рамене. — Тъй че сам избирай.
След казаното от Сева Максимович отново забележимо се скапа. Вдигна ръка и разсеяно подръпна брадичката си.
— Добре — каза най-сетне той. — Ще ви кажа. Ние организирахме лотарията. Но първо свършихме още една работа, за да изкараме стартовия капитал. Беше дреболия, но ни донесе няколко хиляди долара.
— Що за работа? — попита Голованов.
Максимович пренебрежително помръдна рамо.