— Примитивна. Трябваше да влезем в базата данни на една фирма. И ние я пробихме. Дори не помня що за фирма беше. Преди години с Грув често си изкарвахме парите по подобен начин. Тъй че може да смятате, че само позабърсахме праха. След като събрахме стартовия капитал, се заехме с лотарията. — Максимович се усмихна и поклати глава: — Беше забавно. Ей богу, много забавно.
— Сигурно е било така — мрачно се усмихна Демидич. — Да пукнеш от смях. Колко смъкнахте от това?
— Не толкова много, колкото възнамерявахме — сподели Максимович. — Някъде към двадесет хиляди. Беше весело да се работи, но така не можеше да продължи прекалено дълго. Щяха да ни открият. Събирахме парите редовно, а печалбите изпращахме на несъществуващи хора. Лотарията беше пълна фикция, но за участието в нея вземахме само по долар на калпак, така че никой не се сърдеше. Повечето играеха по няколко пъти.
Володя Демидов подсвирна.
— Това означава, че сте ограбили не по-малко от десетина хиляди души.
— Бързо смятате — ухили се Максимович. — Беше добър проект. Но имаше и един недостатък. В част от измамената публика се появиха известни съмнения. Започнаха да ни проверяват за наличието на лиценз и всичко останало. Не след дълго трябваше отново да тръшнем кепенците.
— Горкичките — съжали ги Демидич. — Тези изроди не ви позволиха да се разгърнете, така ли?
— Защо пък… — сви рамене Максимович. — Ние се разгърнахме. А след това се свихме. Винаги става така — такъв е животът. Разделихме изкараните мангизи помежду си. След това цял месец стояхме без работа. — Максимович леко наклони глава встрани и внимателно се вгледа в Голованов. — Тогава на Артур му хрумна още една гениална идея. За дебитните карти. Артур си пишеше по интернет с някакъв тип от Франция. Той го посъветва да се заеме с направата на фалшиви карти. У нас това е все още нещо ново, а всичко ново е лесно да се фалшифицира.
— И вие веднага се заловихте за работа?
Максимович кимна.
— Да. Вложихме почти всичките си пари в техника.
— Тази ли? — кимна Голованов към кашоните.
— Не. Тази е нова. Тогава такива машинки не бяха по джоба ни. Вземахме ги „секънд хенд“, като половината, общо взето, бяха домашна направа.
— Откъде ги купувахте?
— Артур намери някакви майстори. Чрез оня, неговия французин. Основната част от техниката я вкараха от чужбина, а тук я сглобиха и настроиха. Всичко вървеше добре, но изведнъж работата запря…
— Защо?
— Защо? — Максимович изтри с длан потта от челото си. — Заради това, че не ни стигаше ум. По-скоро тогава не ни достигна. Изкарахме малко пари от картите, които бяхме направили, но качеството на нашите фалшификати беше кофти. Банкоматите почти никога не ги приемаха. Налагаше се спешно да ги усъвършенстваме.
— Толкова ли е сложно?
— Не че е сложно… — размишлявайки каза Максимович. — Но бяха нужни свежи идеи. Мозъците ни бяха вече размътени, не можехме да измислим нищо ново.
— И тогава си спомнихте за Вера Акишина? — питайки и отговаряйки си сам, каза Голованов.
— Да — кимна Максимович. — Но не ние, а Артур. Той пръв се сети за това. Помня, че оня ден беше страхотна жега…
5.
Денят беше страхотно горещ.
Грув, Артур и Максимович бяха седнали в кухнята на апартамента на Максимович и пиеха студена „Будвайзер“, замезвайки с прясно осолена рибка.
— Видях сестра ти — каза Грув, режейки кетата с малко остро ножче. — Няма вид мозъчето й да работи добре. Обикновено главите на мацета с такива крака и цици са безнадеждно празни.
— Я по-полека — предупредително изрече Артур. — Все пак става дума за сестра ми.
— Е, и какво? — сви рамене Грув. — Да не съм казал нещо обидно за нея? Точно обратното. Тя си е страхотна мацка. Да се мъдри на корицата на някое списание или да снима филми в Холивуд. Но такива куклички не бива да бъдат допускани близо до каквато и да било техника.
— Не си прав — възрази Максимович. — Вера е умно момиче. Тя е лауреат на конкурс за програмисти…
— Престани… — намръщено махна Грув с ръка. — Знам с коя част от тялото си е спечелила това лауреатство.
— Какво каза! — с леден глас изрече Артур и заплашително се надигна от масата. — Я повтори!
— Ще го повторя — равнодушно отговори Грув.
— Повтори де, повтори! — настояваше Артур.
Максимович сложи ръка на рамото му и каза: