— Успокой се, Артур. А ти, Грув, престани да го дразниш.
— Само се пошегувах — сви рамене Грув и отпи голяма глътка бира.
— С таквиз шегички — оставаш без зъбички! — каза Артур.
— Добре де, не се горещи чак толкова. — Максимович натисна с ръка рамото му и го върна на стола. — Нали си го знаеш Грув. Вечно дрънка някакви глупотевини. Чеше си езика.
— По-полека — каза Грув, отрязвайки си парченце кета. — Между другото, аз все още съм тука.
— Хайде стига толкова — с началнически глас нареди Максимович. — Не сме се събрали, за да се млатим по муцуните. Артур предложи идея, която трябва да обсъдим. Та значи, Артур, ти би искал да вкараме в нещата твоята сестра?
— Не само че искам, но настоявам — отговори Артур. — Ще е по-добре, отколкото да търсим някой външен. Добрите спецове са малко и всички вече са се уредили.
— А Вера?
— Верочка е бяла врана — каза Артур. — Дъщеричката на тате. Той не й дава да мръдне и на крачка от него. Като цяло тя все още е съвсем дете.
— Ега ти детето! — ухили се Грув. — С такава муцка на нейните години вече правят милиони.
Артур поклати глава.
— Тя не е такава. Не я интересува нищо друго, освен компа. Страшна фанатичка е.
— И ние можем да я използваме — отбеляза Максимович.
Артур кимна.
— Точно за това говоря.
— Ако тя е наистина толкова гениална, както твърдите, нямам нищо против — обади се Грув. — За мен работата е по-важна от предразсъдъците.
— Ето това вече не е детски глас, а глас на мъж — поощри го Максимович.
Той допи на един дъх бирата си, бръкна в хладилника и извади още една бутилка.
— И за мен — каза Артур.
— Бебешки айран — присмя му се Грув.
— Мамка му! — кресна Артур, скачайки от стола и замахвайки към Грув с празната бутилка. — Сега ще му смачкам тиквата на тоя гад!
— Няма да успееш — мрачно каза Грув. Чу се щракане и от стиснатия му юмрук изскочи дълго и тънко острие на нож.
— Я се укротете! — строго каза Максимович. Той изтръгна бутилката от Артур и я хвърли в кофата за боклук. — А ти скрий ножа! — заповяда на Грув.
Грув недоволно сбръчка лице, но сгъна ножа и го прибра в джоба си.
— Така вече може — каза Максимович. — Единият с нож, другият с бутилка. Детска градина!
— Той започна първи — каза Артур.
— Аз? — престорено се учуди Грув. — Аз само си седях и не съм закачал никого. Струва ми се, че май ти искаше да ми смачкаш тиквата.
— И ще я смачкам, ако още само веднъж се опиташ да ме дразниш!
— Притрябвало ми е да те дразня. Не ме оставяш да си пия бирата.
Грув направи обидена физиономия, вдигна бутилката и демонстративно отпи от нея.
— Накратко казано, момчета… — Максимович мрачно ги огледа. — Ако вече сме си омръзнали до смърт, давайте да се пръснем и толкова.
— Аз искам да работя — каза Артур. — Но той да си прехапе езика.
— Какво — аз нищо — сви рамене Грув. — Нямаше да го намушкам. Да не съм враг на себе си? Нали щяха да ме вкарат в затвора заради това?
— Хубаво е, че го разбираш — каза Максимович. — Общо взето, това е, колеги: от днес нататък повече никакви скандали. Ако искате да изпуснете парата — вървете във фитнес залата. Или се запишете в отбора по бокс. Но докато сме заедно, ще работим. Става ли?
— Става — добродушно кимна Грув.
— Става — недоволно се обади Артур.
— Прекрасно. Продължаваме обсъждането. И тъй, трябва ни Вера. Но как ще я убедим? Да й предложим процент от печалбата или определена сума?
— Тук парите няма да минат — възрази Артур. — Нали ви казах: тя е особен човек. Трябва да се действа по друг начин.
— По друг — усмихна се Грув. — Ще ни кажеш ли по какъв?
Артур се замисли.
— Трябва да я заинтригуваме с нашата работа. Тя не се интересува от пари, така че ще плюе на тях. Но знам какво да направя, за да й станат интересни… Между другото, Андрей, ти така и не ми даде бира.
Максимович мълчаливо извади една бутилка от хладилника, отвори я и му я подаде. Артур отпи от бирата и каза:
— Вера има гадже. Пълно нищожество, но тя е луда по него.
— И какво от това? — попита Максимович.
— Ами това, че ако някой отвлече това момченце и после поиска от Вера пари за откуп, тя ще направи всичко, за да ги намери.