— Голяма работа — сви рамене Артур. — Като че ли ти ги имаш. Ти и когато спиш, сънуваш как да спечелиш колкото може повече. Даже и твоето татенце си надскочил.
— Какво? — навъси се Грув.
— Нищо — мрачно отвърна Артур.
— Тогава не дрънкай много-много за баща ми.
— Ама, разбира се — сви рамене Артур. — Само не ми се прави на правоверен.
— По-кротко, момчета, по-кротко — раздели противниците Максимович. — Аз ще се разбера с Татяна Олеговна. Ще знае всичко и няма да ни предаде. Това ви го обещавам.
— Юнак! — саркастично рече Грув. — Предлагам да пием за успешното отвличане!
— За отвличането! — каза Артур.
Те вдигнаха бутилките и се чукнаха.
6.
Вера Акишина никога не бе изпитала нещо необикновено през живота си. И още по-точно казано: даже и извънредните събития тя възприемаше като нещо подразбиращо се, като елементи от някаква по-голяма схема или компютърна програма. И затова никога и на нищо не се учудваше.
И майка й, както и баща й я обичаха много — в това нямаше нищо чудно. Момченцата в училище я заглеждаха — значи така трябва. Тя правеше прекрасно онова, което другите не можеха — значи функцията й е такава. Дори когато Вера получи наградата в Париж на състезанието за програмисти, тя изобщо не се изненада. Беше най-добрата в Москва, защо да не е и най-добрата в Париж? Или дори в света?
Вера нямаше никакви амбиции по този повод. Тя просто обичаше това, което прави, и се стараеше да го прави добре. А че за това й даваха грамоти, награди или пари — какво толкова, значи така трябва да бъде.
Чувствата, които Вера изпитваше спрямо Стас Тоцки, дори да се струваха странни някому, за нея бяха съвсем обикновени. В книжките пишеше, че всяко момиче трябва да си има приятел. Вера доста дълго не придаваше на това някакво значение. В университета момчетата се дърпаха от нея, независимо от ефектната й външност. Мислеха я за странна и студена. Вера въобще не се вълнуваше от това.
Един ден тя се запозна в студентския стол със странен и мил хлапак. Наричаше се Стас Тоцки. Стас й предложи да излязат някъде вечерта и Вера се съгласи. Беше й спокойно и приятно да общува с него. Освен това другите престанаха да я гледат като бяла врана.
Когато Стас се осмели да я целуне, тя не се противи. Първо, всички момичета се целуват с момчетата, второ, това даже се оказа нещо приятно. Когато Стас си позволи малко повече, тя го отблъсна и закопча блузката си. Момичето не бива да позволява на момчето всичко и веднага, развитието на интимните отношения е дълъг и последователен процес.
Затова Вера се отдаде на Стас едва два месеца след началото на тяхната връзка. Отначало я болеше, но Вера изобщо не се учуди на това, защото знаеше, че ще я боли. След това сексът започна да й носи удоволствие и Вера отново го възприе като нещо задължително.
Сега всичко при нея беше, както и при останалите: университетът, гаджето и любимата й работа.
След началото на приятелството им станаха много други неща, но каквото и да се случваше, Вера винаги си знаеше, че има само едно гадже и то се нарича Стас Тоцки.
Една вечер със Стас решиха да отидат на кино. Вера не обичаше много да излиза, но когато я канеше Стас, тя никога не му отказваше. Защото момичето трябва редовно да се среща с гаджето си и да ходят някъде заедно. Така стана и този път.
Вера облече любимата си блузка и вече бе готова да излезе, когато изведнъж телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.
— Да.
— В-вера, з-здравей — чу се в слушалката басовият, леко приглушен глас на Стас.
— Здравей, Стас, тъкмо излизах.
— В-вера, имам проблеми — каза Стас. — Мене ме отвлякоха.
— Какво? — не разбра Вера.
— Отвлякоха м-ме. Искат пари. Но аз нямам п-пари.
— Нещо не разбирам, Стас. Кой те е отвлякъл?
— Н-някакви хора. Казват, че ако се съгласиш да поработиш за тях — ще ме освободят.
— Ясно — каза Вера. И наистина всичко й беше ясно. Бяха отвлекли Стас заради откуп, а той нямаше парите. Родителите му бяха починали отдавна, затова и нямаше кой да се погрижи за него. Стас имаше само един близък човек и този човек бе Вера. Тя неведнъж беше виждала подобни истории на кино, а след като това се случва с другите, защо да не се случи и със Стас? — Какво трябва да направя? — попита тя.
— Слез на у-улицата. До в-входа ще те чака кола. Бяла мазда. Качи се в колата, те ще ти кажат всичко.