— Всичко скрито рано или късно става явно — отговори Голованов. — Да не би да не сте го знаели?
— Глупости — намръщено отговори Максимович. — Никога няма да те хванат, ако не допуснеш някаква грешка. Просто станах невнимателен и с нещо се издъних.
— Татяна Олеговна Акишина знаеше ли за тази афера? — попита Голованов.
Максимович поклати глава.
— Не.
— Но нали вие самият казахте, че тя е имала представа кои са „похитителите“ на дъщеря й?
— Знаеше само, че Вера ни трябва за някаква работа, както знаеше и че нейният мъж за нищо на света няма да позволи на дъщеря си да се заеме с нещо такова.
— „Нещо такова“ — замислено повтори Голованов. — Това означава ли, че тя е знаела за вашата „работа“?
— Изобщо нищо не знаеше — разгневи се Максимович. — Е, тоест… разбираше, че искаме да изкараме пари с помощта на компютрите. Знаеше, че дъщеря й има талант. Както знаеше и това, че след като завършим работата си, ще й платим достатъчно добре. Затова не възразяваше.
— И нито веднъж ли не поиска да се види с дъщеря си?
— Не е точно така… Искаше, но аз го забранявах. Опитах се да й обясня, че засега ще е по-добре, ако оставят Вера на спокойствие. А и самата Вера не би поискала да се види с майка си. Знаете ли, момичето е истинско зомби! Може да стои пред компютъра с денонощия. Отделя се от него колкото да хапне нещо, да поспи и да отскочи до тоалетната. Грув се опита да я изведе на разходка, а тя се разходи десетина минути в кварталната градинка и настоя веднага да се върне при компютъра. Вера не е човек, тя е машина. При това сигурна машина, която не се поврежда и не прави грешки.
Голованов се подсмихна.
— Добро оправдание сте си намерили.
— Повярвайте ми, това е самата истина! Даже и да я бях освободил, тя веднага щеше да се върне при нас. Още не беше завършила работата си, разбирате ли? Тя направо е смахната!
— А ти самият какъв си? — иронично запита Демидов.
Максимович дори не го погледна, само презрително изкриви яркоалените си устни, които много биха подхождали на вампир.
— Как разпространявахте фалшивите карти?
— О! Беше много просто. Народецът у нас е доста безпросветен — няма да се досети за нищо, ако не му навреш муцуната, където трябва. Защо да говорим за това? Ние с Артур даже пуснахме реклама по телевизията. И в списанията активно рекламирахме нашето производство. Ето на, ние сме създали интернет сайт. Ако искате, можете да го прегледате, адресът е realplastic.com. Сайтът съдържаше всевъзможна информация на руски и английски. Беше предназначен за купувачи, дилъри и за елементарни потребители.
„За Макс това ще е интересно“ — помисли си Голованов. А гласно изрече:
— По-подробно, ако обичате.
— Какво по-подробно от това? Според мен и така всичко е пределно ясно. В нашия сайт заинтересованите посетители обменяха информация и опит. Ние организирахме пласирането на картите. Понякога и пласиране на откраднатото. Ако някой например беше се изхитрил да се сдобие с няколко десетки лаптопа чрез подправена карта, той ги предлагаше при нас за продажба.
— И какво, дори не сте се прикривали?
— А трябваше ли? Сайтът външно не създаваше впечатление за системно блъфиране. На активните участници в сайта давахме пароли. Освен това на уебстраницата бе лепнат банер, върху който пишеше: „Ако искате да научите нещо повече за домейна realplastic.com, напишете ни писмо.“ И заинтересуваните пишеха. Преди да им продадем картите, ние подробно ги проучвахме. Влизайки в кореспонденция с тях, научавахме детайлите. И едва след това сключвахме сделка.
Максимович угаси цигарата си в пепелника и извади нова.
— Спестете си обясненията за рака — каза той на Демидич, след като долови недоволния му поглед.
Програмистът запали, без да бърза, оперативниците не го притесниха.
— Та така — каза той и размаха ръка, за да разсее дима пред лицето си. — Пъблиситито на сайта го направихме доста бързо.
— Какво сте направили? — не разбра Демидич.
— Рекламата — обясни Максимович. — В нашия сайт можеше без проблеми да размениш дъмпове и…
— Една секунда — прекъсна го Демидич. — Какво да разменят?
— Дъмпове — повтори Максимович. — От английското „dump“.
— За боклук ли става дума? — учуди се Демидич.
Максимович дръпна от цигарата си, пусна дим към тавана и поклати глава.