— Думата „дъмп“ не означава само боклук — каза той. — Компютърджиите наричат така цифровия израз на информацията, която е записана върху картата. Името на нашия домейн не след дълго стана популярно. Не можехме да се отървем от желаещи да си купят фалшиви карти по петдесет бона за сто парчета.
— А какви суми имаше на картите? — попита Голованов.
— Сумите по фиктивните сметки започваха от две хиляди долара. Бяхме обмислили всичко детайлно. Освен кредитни карти ние добавяхме към тях и лични документи.
— Защо?
— Как защо? Ами ако някой подозрителен продавач поиска шофьорската ти книжка?
— И всичко това го правехте четиримата? — учуди се Сева.
Максимович поклати глава.
— Не. Подръка имахме още две момичета, студентки. Но няма да ви кажа имената им. Те са случайни хора и им плащаха направо стотинки. Просто си изкарваха по нещо при нас.
— Значи сте били шестима? — уточни Голованов.
Максимович наум преброи своите „колеги“ и кимна утвърдително.
— Така излиза. Виждате ли, при нас имаше разделение на труда. Едни седяха пред компютрите, други координираха процеса, трети теглеха парите от банкоматите. Всеки си гледаше неговата работа.
Максимович, напълно свикнал с новата си роля, вече не изглеждаше уплашен или смутен. Той се бе проснал небрежно върху стола с цигара в ръка и пускаше към тавана пръстенчета белезникав дим.
— А не ви ли беше срам, че нарушавате закона? — полюбопитства Демидич, който винаги искаше да научи нещо повече за психологията на „модерната младеж“. — Не ви ли беше съвестно?
Максимович погледна към Демидич и сериозно му отвърна:
— Никак. Честно казано, за нас всичко това беше повече игра, отколкото начин да спечелим пари.
— Така ли? — вдигна вежди Голованов.
— Да — кимна програмистът. — Много пъти съм мислил за това. И да не бяха плащали за работата ми, аз така или иначе щях да се занимавам с нея. Хлътнах, разбирате ли ме? Това имах предвид, когато казах, че Вера е смахната, а вашият колега ме попита дали и аз не съм. Знаете ли… вероятно съм смахнат. Наистина не чак дотам, но съм смахнат. Всъщност ние с вас много си приличаме.
— Тъй ли? — не разбра Демидич.
— Ами помислете. Работите в милицията, а много добре знаете, че на ченгетата им плащат грошове. Пита се: за какъв дявол работите там? Ами защото сте хлътнали. Защото ви е приятно да залавяте такива като мен, за да им наврете муцуната в говната. Това е хазарт! И при мен е същото. Вие вкарвате мен в лайната, а аз го правя с неколкостотин леваци, които мечтаят да забогатеят набързо и без много усилия. Разбирате ли за какво говоря?
Голованов погледна Демидич.
— Доста удобна позиция, Володя. Нали?
— Нямам думи — потвърди Демидич. — Ако се разсъждава така, то и маниакът, който убива малки деца, също не е престъпник. Той просто е хазартен тип. Смахнат. Той просто си има такова хоби, мамка му!
— Какво пък… — Максимович вдигна ръка и се почеса между веждите. — Може и да сте прави. Ако той би могъл да се спре, щеше да спре. Ще се окаже, че всички ние, хората, сме смахнати. Просто ако си откачен на тема събиране на монети, тогава си нумизмат, а ако не можеш да живееш, без да прекараш двама-трима леваци, тогава вече си престъпник.
— Добре, стига толкова философия. — Сева стана от стола. — Стегни се, момко, тръгваш с нас.
Максимович побледня, широко отвори алената си устица и изтърва цигарата. Тя падна върху панталоните му.
— О, по дяволите! — възкликна той, бръсна горящата цигара от бедрото си и я смачка с крак. Повдигна поглед към Голованов и изрече с пресекнал глас: — Но нали обещахте…
Голованов го погледна злобно.
— Какво съм ти обещал? — твърдо попита той.
— Обещахте, че няма да ме вкарате в пандиза! — възкликна Максимович, който отново изглеждаше наплашен. От досегашната му самоувереност не бе останала и следа.
— Обещах ли му? — попита Голованов Демидич.
Той кимна.
— Като че ли да. Тоест обеща му да се опиташ.
— Е, щом съм обещал, значи ще се опитам — съгласи се Сева. — Ще се опитам да направя така, че работата да стигне до задържане срещу подписка. А сега отиваме в Подолск — при Вера. И ако се окаже, че тя не е там… — Голованов изгледа страховито Максимович и вдигна пръст: — Сърди се на себе си.
8.
Разговорът на Филя Агеев с Артур не беше чак толкова продължителен и изразителен, колкото оня между Голованов и Максимович. Той просто привика блондина встрани и му каза: