— Кои животни? — тихо попита Филя.
В сините очи на Артур заблестяха бели мълнии.
— Например Грув! — с необичайна ярост в гласа каза той. — Той ме ненавижда. Мисли, че съм боклук някакъв. Сигурен е, че в мен няма нищо човешко. Изобщо не ме възприема нормално.
— Той ли ви го каза? — попита Филя.
Артур уморено сведе глава. Опипа с пръсти висулките по покривката на масата, погледна Филя и мрачно се усмихна.
— Казал, рекъл… Той поне си го каза, докато останалите… Мислите ли, че и Максимович не е убеден в това? Сигурни са! Всички се отнасят към мен точно по този начин.
— А не сте ли прекалено мнителен? — тихо попита Филя.
— Мнителен? Как ли не! Знаете ли как ме наричат момчетата в университетската ми група? Не? Наци — за тях съм такъв! А освен това и „Хитлерюгенд“! И всичко това — зад гърба ми. Никой не харесва мутрата ми. Всички си мислят, че аз не съм човек, а някакъв звяр, само че не го казват на глас. Грув поне не го крие.
— Мисля, че прекалявате — отбеляза Филя.
Артур нетърпеливо потрепна с ъгълчето на устните си.
— Глупости! Нищо не преувеличавам! Всичките ме ненавиждат. Просто не знаят в какъв свинарник ми се налага да живея.
— Да, но… — започна Филя, но Артур не му позволи да довърши.
— Накратко, ако искате да ме арестувате — арестувайте ме — каза той с равнодушен глас. — Ако ли не — махайте се по дяволите. Ако искате да намерите баща ми, съветвам ви по-внимателно да проследите майка ми. А сега ме извинете, трябва да тръгвам.
Той стана от масата, обърна се и тръгна към изхода.
Филя внимателно погледна отдалечаващия се Артур, но не го спря.
9.
Филя не изпитваше никакво удоволствие от следенето на тази жена. Той изобщо не обичаше да следи жени, в това имаше нещо срамно, приличаше на надничане. При това Сева Голованов непрекъснато наливаше масло в огъня.
— Здрасти, воайор! — приветстваше той Филя при всяко обаждане. — Как върви наблюдението? Видя ли вече нещо възбуждащо?
— Ти си глупак, Голованов — сърдито отговаряше Филя. — И ушите ти са студени. Ако още веднъж ме избудалкаш — захвърлям тая работа по дяволите и отивам в бара.
— Само се опитай — шеговито заплашваше Филя старшият опер. — Ще те оставя без хонорар.
Надвечер към Агеев се присъедини Денис Грязнов и Сева Голованов, подчинявайки се на субординацията, започна да се държи по-малко предизвикателно.
Денис Грязнов и Филя Агеев седяха в колата пред ресторант „Китайският император“, почти в самия край на Москва. Денис държеше фотоапарат с телеобектив. Витрината на ресторанта, до която бе седнала Татяна Акишина, беше ярко осветена, докато на улицата вече бе съвсем притъмняло.
— Е, какво? — попита Филя. — Какво правят?
— Ядат — отвърна Денис, без да сваля камерата и щракайки от време на време с бутона. До Татяна Олеговна седеше плешив мъж с подвижно лице. Той оживено разказваше нещо на Акишина, тя се смееше и махаше с ръка пред мъжа.
— То е ясно, че няма да танцуват полка-пеперудка — недоволно се обади Филя. — Друго какво?
— Освен това пият — каза Денис.
Филя погледна Грязнов и поклати глава.
— За съжаление не чуваме какво си говорят — каза Денис.
— Това може да се уреди — каза Филя. — Нося си един „бръмбар“. Мога да се престоря на пийнал посетител и да го лепна на сакото на тоя пичага.
— Не е нужно — каза Денис. — Този „пичага“ не ми изглежда тъпак. Очевидно е печен.
— През фотоапарата си ли го видя? — усмихна се Филя.
— Аха — кротко му отвърна Денис. — Точно през него.
Той известно време наблюдава мълчаливо двойката, след което каза:
— Освободи се място на съседната маса. Давай, Филя, припкай там. Може пък и да чуеш нещо.
— Това вече е друга работа — доволно заяви Филя, чиито крака след половинчасово седене в колата вече бяха отекли. — Да ти донеса ли нещо да кльопнеш?