— Александър Борисович, наистина ли си склонен да свържеш двете дела? — попита Грязнов.
— Имаш предвид убийството на Плат и отвличането на Сергей Акишин?
— Да.
— Почти съм готов — отвърна Турецки. — Нещо повече, готов съм да присъединя към тези дела и трето — за насилственото удавяне на господин Кожухин. Това, което току-що ми разказа, потвърждава всичките ми изводи. Сигурен съм, че един и същи човек стои зад убийството на Плат и Кожухин, както е отговорен и за отвличането на Акишин. Или поне една и съща групировка. Казваш, че твоята „Платинена карта“ няма нищо общо с това?
— Така казват момчетата. И аз им вярвам. Между другото относно доверието. Вера Акишина не искаше да си ходи вкъщи. Едва ли не насила я откъснахме от компютъра. Естествено, тя твърдеше, че никой не я е отвличал. А за гаджето си Тоцки изобщо бе забравила.
— Контролираш ли момченцата си?
— Да. Напълно.
— Това е добре. Жалко, че Филя е успял да чуе толкова малко. Между другото Херсонски от няколко дни ми стърчи в полезрението. Уви — не мога да си позволя да действам толкова решително, колкото вас. Както знаеш, аз съм официално лице и съм длъжен да спазвам закона.
— Да, но ние също…
— О, я стига! — прекъсна го Турецки. — Знам ви методите. Нали облепихте хлапетата с бръмбари, а след това вкарахте най-хилавия в менгемето, правейки са на безмилостни строги чичковци. Дори мога да си представя кой се е заел с това.
Грязнов се усмихна.
— Александър Борисович, някой казвал ли ти е, че си ужасен човек?
Турецки изсумтя.
— Чувам го всеки ден. Първо, когато съм на работа, а след това и вкъщи. Но най-малко съм очаквал да го чуя от теб. Както и да е. Ако имаш време, намини утре при мен, ще обсъдим всичко още веднъж. Не забравяй да донесеш записа с признанията. Може пък аз да чуя нещо, което ви се е изплъзнало.
— Едва ли. Всичко друго, но със сигурност не страдаме от глухота.
След което се сбогуваха и затвориха телефоните си.
Глава девета
Турецки продължава
1.
Когато преди месец мистър Лайъм Плат пристигна в Москва, не си представяше, че идва в Русия за последен път, както и че никога повече няма да му се наложи да пътува за някъде.
В оня слънчев ден той бе настроен напълно оптимистично и беше изпълнен с надежди и страсти. Мистър Плат обичаше живота във всички негови прояви. Той обожаваше вкусната храна, добрите коли и красивите жени. Беше богат, приказно богат, но никога не се перчеше с богатството си, защото разбираше, че парите идват и си отиват, а човекът остава. И според това доколко правилно и истински е изживял живота си, ще му отсъдят участта в задоблачните висини след неговата смърт.
Не би могло да се каже, че мистър Плат бе религиозен. Не. Но като бизнесмен, а по определение това означаваше предвидлив и внимателен, той напълно допускаше съществуването на отвъден живот и беше надеждно застрахован за подобен случай. Изхождайки в голяма степен от такива опасения, мистър Плат бе възприел девиза: „Ако ти е провървяло и си станал богат — помогни на онзи, който е беден и нещастен.“
С леки изключения мистър Плат постъпваше точно така.
Мистър Плат бе голям филантроп. При това си идване в Москва той докара няколко картини на руски и чуждестранни художници, купени от него на търгове извън Русия. Мистър Плат имаше намерение да ги дари на Третяковската галерия и музея „Пушкин“.
Представителите на духовния елит на Русия, зарадвани от подобен обрат на нещата, устроиха галавечеря в един от най-добрите ресторанти на Москва. Мистър Плат дойде на вечерята, но се държа скромно и с голямо достойнство. Той отговаряше на всичките благодарности с донякъде смутена усмивка, повтаряйки в разни вариации една и съща фраза: „Това е мой дълг, господа. Дългът на един порядъчен човек и гражданин на света.“
Публиката реагираше на неговите скромни реплики с бурни аплодисменти. В края на вечерта малко момиченце с бяла рокличка се приближи до мистър Плат и му поднесе рисунка, направена с туш върху картон. Рисунката представляваше тревна ливада, слънце и бял кон, който пасеше на ливадата.
— Аз го нарисувах — каза момиченцето. — Подарявам ви го.
Мистър Плат бе трогнат. Той вдигна момиченцето и веднага притвори очи от блясъка на десетките фотоапарати. Журналистите не биха могли да пропуснат толкова мелодраматична сцена.