— И все пак ми се струва, че някъде сме се виждали с вас — отново каза той. — Случайно да се наричате Оля?
Сега вече Ирина не издържа.
— Младежо, запазете евтините си трикове за някоя по-млада и наивна — тихо и студено каза тя.
— Едновременно две грешки — усмихна се непознатият. — Първо, вече не изглеждам твърде млад. На четиридесет и две съм. И второ, вие надценявате собствената си възраст. На колко сте? На тридесет и две? Тридесет и четири?
— По принцип жените не бива да бъдат питани за такива неща — сърдито отговори Ирина. — Особено от непознати.
— Нека тогава се запознаем!
— Не обичам новите запознанства — отряза Ирина.
— Всяко ново познанство в края на краищата става старо. Достатъчно е малко търпение. И така, да започнем. Казвам се…
— Не ме интересува как се казвате — сухо каза Ирина.
Непознатият се усмихна.
— Ще ви е по-удобно. Няма през цялото време да ме наричате „младежо“ или „ей, вие“. Казвам се Леонид. А вие?
— Ирина Хенриховна — неочаквано за самата себе си призна Ирина.
— „Хенриховна“ отхвърлям веднага и невъзвратимо — твърдо каза Леонид. — А относно Ирина… Красиво име. Много подхожда на очите ви.
— Името не е като очилата — с лека насмешка отбеляза Ирина. — То не би могло да подхожда на очите.
— Зависи. Например, когато чувам името Ала, аз си представям пълна жена с подпухнали, зачервени от сън очи. А когато чувам името Ана, представям си строго сухо лице със сиви очи. А когато чуя името Ирина…
— Е? — насмешливо попита Ирина. — И какви асоциации предизвиква у вас името Ирина? Какво лице си представяте?
— Такова като вашето — отвърна Леонид. — Красиво, аристократично и леко… надменно.
— Ама че описанийце — изсумтя Ирина. — Получи се направо някаква княгиня Тараканова.
Тролейбусът иззвъня и спря.
— Това е моята спирка — каза Ирина, надигайки се. — Сбогом!
Тя слезе на улицата и с удоволствие вдъхна прохладния вечерен въздух.
— Няма да стане — чу тя до самото си ухо. — Няма да ми се измъкнете толкова лесно.
Ирина се обърна и видя пред себе си „тролейбусния красавец“ Леонид.
— Вие да не би да ме преследвате? — строго попита Ирина.
Леонид кимна.
— Точно така. Преследвам ви. Не мога да позволя на една красива жена да си отиде просто така.
— Какво означава „просто така“? — намръщи се Ирина Хенриховна.
„Тролейбусният красавец“ сви рамене.
— Например, без да съм й предложил вечеря.
Турецка внимателно се вгледа в лицето му. Нямаше какво да се каже, то бе много симпатично — възслабо, загоряло, с решителна брадичка и пълни чувствени устни. Тя се усмихна.
— Това да не би да е покана?
— Именно! — кимна Леонид.
— Хм… Между другото аз съм омъжена — показа Ирина халката си на „тролейбусния красавец“.
— Това не ме плаши — спокойно отвърна той.
— Вие сте смел човек — поласка го Турецка.
— Това е едно от множеството ми достойнства — отговори Леонид. След това леко склони глава встрани и се усмихна ослепително: — Е, какво? Ще се съгласите ли да обядвате с мен?
— Искахте да кажете „да вечеряте“?
— Извинете ме, нещо блокирах. Разбира се, че да вечеряме.
Турецка се замисли.
Да вечеря с почти непознат човек. Ей така, направо да я задигнат от улицата. Но напоследък тя бе все по-склонна да преоцени своите жизнени ориентири. „Я по дяволите всичко! — помисли си Ирина. — Така или иначе всъщност нямам мъж. Защо да съм длъжна да седя по цели вечери вкъщи между четирите стени и да се блещя в поредния тъпанарски сериал по телевизията?“
— Добре — каза Турецка. — Ако няма къде да си дявате парите, ще вечерям с вас. Дяволски съм гладна.
— Правилно решение — кимна Леонид. — Обичате ли пица?
— Аха.
— Аз също. Наблизо има едно превъзходно италианско ресторантче. — Той се извърна настрани и направи кръг с ръка. — Ако искате — каза той с усмивка на Ирина, — можете да ме хванете под ръка.
Турецка се замисли за секунда, след това каза:
— Защо не, сигурно ще го направя. Но само защото е тъмно и пътят е лош. Както казват, нищо лично.
— Нищо лично — с усмивка кимна Леонид.
Ирина го хвана под ръка и те тръгнаха.