Той прибра телефона в джоба си и каза:
— Воала.
Докато Леонид говореше по телефона, Ирина го наблюдаваше с нескриван интерес. Сега тя попита учудено и недоверчиво:
— И какво, наистина ли ще отидем на тази опера?
Леонид се усмихна.
— Единствено ако не размислите.
— Вие да не би да сте вълшебник?
— Как не. Джузепе Балсамо. Както и Кристобал Хунта.
— Я почакайте… — Ирина намръщи чело. — Нещо ми е познато… Това не беше ли на Стругацки?
Леонид кимна.
— „Понеделник започва в събота“. На млади години това ми беше любимата книжка.
— Както и на мен — каза приятно учудената Ирина.
Интересът в очите й се засили.
— Осигурен, образован, с връзки — бавно изброи тя достойнствата на своя нов познат. — И без халка на пръста. Как би могло да се обясни нещо такова?
— Не знам. Вероятно излишна взискателност. Едно време имаше и халка. Но ако позволите, засега не искам да говоря за това.
— Защо? Да не би да сте Синята брада и да се боите от разобличаване?
— Не, само че…
Засвири бавна музика. Леонид остави чашата си, усмихна се и въпросително погледна към Ирина.
Тя надникна в очите му и когато разбра какво има предвид, поклати глава.
— О, не — каза тя.
— О, да — кимна той. — Тук може да се танцува, само че не всички го знаят.
Той стана от стола си, заобиколи масата и протегна ръка на Ирина.
— Позволете да ви поканя.
Нямаше какво да се прави. Ирина стана, той обгърна талията й, тя положи ръката си върху неговото силно рамо и започнаха да танцуват. След няколко минути неловкостта отмина и Ирина разбра, че това ужасно й харесва. Да танцува в ресторант с красив, внимателен и почти непознат мъж — такова нещо не й се бе случвало от много години.
4.
Александър Борисович Турецки, за разлика от жена си не си падаше по италианската храна. Далеч повече му допадаха блюдата от руската кухня, при това в понятието „руска кухня“ той включваше не само пачата, сельодката и пелмените, но и украинския борш, и кавказкия шашлик, и дори татарските чебуреки. Разбира се, това бе повече „съветска“, отколкото руска кухня, но Турецки питаеше към нея отдавнашна и силна любов.
Същата любов към „съветската“ кухня хранеше и генералният директор на представителството на фирмата „Dulle“ в ОНД Николай Иванович Кретинин. Затова нямаше нищо чудно, че бяха си уговорили среща в ресторант „Самовар“, където закоравелият ерген имаше навика да вечеря всяка вечер.
Разговорът течеше вече двадесет минути, но Кретинин (независимо от неблагозвучната си фамилия) се оказа хитър и гъвкав мъжага.
— Александър Борисович — радушно говореше той, докато пълнеше чашката на Турецки със студена водка, — пожалете ме, нали за всичко това вече говорихме. Сделката бе взаимноизгодна. Ако не вярвате — попитайте Херсонски.
— Няма го в града.
— Много жалко — каза Кретинин и остави гарафата на масата. Присви сивите си очи и шеговито добави: — Той щеше да успее да ви убеди.
— Но аз и така ви вярвам, Николай Иванович. Това, че съм дотолкова пристрастен, не означава, че ви подозирам в нещо. Просто искам да знам всички детайли.
— Разбирам. И съм готов да ви сътруднича. Но доста уморително занимание е да отговаряш на един и същи въпрос десетина пъти. При това влияе зле върху храносмилането. За разлика от водката. — Той вдигна чашата си. — Да сме здрави!
— Наздраве! — отговори Турецки.
Пиха. Замезиха със студена пача и солени гъби.
— Разбирате ли, Александър Борисович, имам усещането, че вие се опитвате да ме хванете в нещо.
— Как може така, Николай Иванович. Опазил ме бог! Просто моята работа е да разпитвам.
— Да, но моята работа не е да ви отговарям — шеговито отвърна Кретинин. — И въпреки това виждате, че съм напълно лоялен с вас.
— Казвате, че Херсонски не е имал никакви други причини да търси контакт с вас, освен пряката и явна изгода?
— Точно така! — кимна Кретинин. — Фирмата „Dulle“ се представя отлично на руския пазар. Между другото вече ви го казах. Няма нищо странно, че ръководството на „Информинвест“ е взело решение да сътрудничи точно с нас.
— Да, но не е имало конкурс. Вие не сте имали конкуренти.