Когато се връщаше вечерта вкъщи, Александър Борисович се чувстваше напълно скапан. Не стигаше това, че основните фигуранти в делото бяха високомерни и несговорчиви, ами и като капак на всичко главният прокурор взе делата за убийствата на Плат и Кожухин под своя „личен и пряк“ контрол. Днес сутринта на Турецки недвусмислено му дадоха да разбере, че тези дела се движат прекалено вяло и от него, Александър Борисович Турецки, началството очаква повече хъс и повече служебно старание.
Интуицията подсказваше на Турецки, че нищо в това дело не е толкова еднозначно, колкото изглежда. По време на дългите си години работа като следовател той бе привикнал да не се доверява на първоначалното си впечатление, колкото и неоспоримо да изглеждаше то.
Със сигурност зад убийствата на Плат и Кожухин се мяркаха черните сенки на Херсонски, Галин и Кретинин, но сянката затова е и сянка — има очертана фигура, но не можеш да видиш лицето й.
Сетивата на Турецки му подсказваха, че освен кълбото, което свързваше „фигурантите по делото“ в единно и неразделимо цяло, съществува още нещо — някаква отвъдна тъмна сила, която лесно би могла да се възползва от очевидните обстоятелства в качеството на димна завеса, за да извърши черното си дело.
За да се решиш да премахнеш от хоризонта такава забележителна (и дори знаменита) фигура като Лайъм Плат и да се надяваш, че ще избегнеш разобличаването, трябваше да си или пълен идиот, или гений.
Бизнесмените и мениджърите, с които се срещна Турецки, нямаха вид на идиоти.
Вглъбен в мислите си, Турецки едва не задмина мястото за паркиране. Наложи се да върне малко назад. Прозорците на апартамента му бяха тъмни — изглежда, Ирина още не беше се върнала.
След като паркира колата, Александър Борисович запали цигара и известно време остана в купето, пушейки и размишлявайки. След това се измъкна на свеж въздух, включи алармата на колата и се отправи към входа.
„А за какъв дявол трябва да се прибирам? — хрумна му изведнъж. — Къщата е празна, Ирина я няма. Да седя в кухнята на чаша чай и да гледам някакво идиотско предаване?“
Изведнъж на Турецки тази идея му се стори отвратителна. Той спря до входа за няколко секунди. След това се обърна, пъхна ръце в джобовете си и с бавна походка се отправи към изхода на двора.
След като отмина по този начин две пресечки, Турецки усети глад. Докато бяха в „Самовара“, не хапна както трябва. Да пийнеш водка с човек, който ти е неприятен — както и да е, но да седиш и да предъвкваш в присъствието на неприятен човек, като по този начин започваш някак си да приличаш на него — за Турецки това щеше да бъде нещо особено неприятно.
Той знаеше наблизо няколко добри и евтини кафета. Но за да стигне до тях, трябваше да се връща, а на Александър Борисович някак не му се искаше да върви в посока към къщи.
Пред себе си той забеляза кървавочервените неонови букви на ресторанта „Прелетна пица“.
— Ега ти тъпия каламбур — измърмори Александър Борисович и въздъхвайки, се отправи към ресторанта.
Турецки влезе в „Прелетна пица“ и седна на първата свободна маса, покрита с чиста покривка на червено-черни карета.
Александър Борисович още не бе успял да извади цигарите си, когато до масата му се изправи хубавичка сервитьорка. Тя остави пред Турецки менюто и се накани да тръгне, но Александър Борисович я хвана за ръката. Момичето спря и учудено го изгледа.
— Как се наричате? — попита Александър Борисович.
— Ами Альона. И какво?
— Много сте красива, Альона — каза Турецки. — Кажете ми, ангел мой, за какъв дявол работите тук?
— И какво? — попита сервитьорката.
— Струва ми се, че момиче с такова лице е достойно за нещо повече.
Сервитьорката внимателно изгледа Турецки и за всеки случай се усмихна.
— А вие можете ли да ми предложите нещо друго? — игриво попита тя.
— Всичко, което е по силите ми.
Бузите на хубавицата леко порозовяха. Тя бързо се обърна, след това леко се наведе към Турецки и бързо прошепна:
— С кола ли сте?
— Да — излъга Турецки.
— Смяната ми свършва след три часа. Ако искате, можем да се повозим някъде.
— Страхувам се, че днес няма да стане — каза Турецки, като пусна ръката на момичето.