— Вие какво, страхувате ли се от него?
Леонид смутено помръдна рамо.
— Не толкова, че се страхувам, но… Не обичам да си изяснявам отношенията със съпрузи.
— Значи не ви е за първи път? — студено запита Ирина.
— Това няма значение. Преместете се мъничко вдясно и той няма да ви забележи. А аз… Извинете ме, Ирочка, но трябва да тръгвам. Жена ми ме чака вкъщи.
— Така ли стана?
— Да. Беше ми приятно да се запозная с вас, Ирочка.
Леонид бързо стана от масата, искаше да махне на Ирина с ръка, но след като извъртя поглед към Турецки, се отказа.
— Извинете — каза той, обърна се и бързо закрачи към изхода.
Ирина го изпрати с поглед, усмихна се и тихо произнесе:
— Толкова се изплаши, че дори не плати вечерята.
Леонид набързо се шмугна покрай Турецки, отвори вратата, пъхна се в отвора й и изчезна.
Ирина премести поглед към мъжа си. Турецки продължаваше да чертае своите схеми в бележника. Лицето му беше замислено и съсредоточено като на математик, който решава сложна задача.
— Шерлок Холмс — тихо, с мека усмивка рече Ирина.
Тя повика сервитьора и го помоли да й донесе сметката. След това плати, стана и без да се крие, се отправи към масата, на която седеше мъжът й. Вглъбен в мислите си, Турецки не обърна никакво внимание на нейната поява.
Ирина Хенриховна спря до масата на съпруга си. Както и преди, той не я забелязваше. Тя премести стола и седна. Александър Борисович вдигна поглед към жена си и се втрещи.
— Ти ли си? — учудено попита той.
— А ти кого очакваше да видиш? — отговори Ирина.
Турецки смутено сви рамене.
— Аз? Ами… никого. А ти какво правиш тук?
— А ти? — попита Ирина.
— Отбих се да хапна.
— Аз също — каза Ирина. — Поръча ли си вече нещо?
— Аа… да. Пица.
Ирина Хенриховна внимателно погледна омрачнялото уморено лице на мъжа си. Очите му бяха възпалени: през последните две нощи Турецки спа зле. Непрекъснато ставаше от леглото и ходеше да пуши в кухнята.
— Бедничкият — тихо каза Ирина Хенриховна и ласкаво помилва мъжа си по главата. — Не те хранят вкъщи, нали? Няма нищо. Днес ще уредим всичко.
— В какъв смисъл? — не разбра Турецки.
— В прекия. Да се махаме оттука.
— Аз вече изобщо…
Ирина Хенриховна извади от портмонето си няколко стотачки и ги остави на масата.
— Това ще стигне ли? — попита тя.
— Би трябвало — смутено отвърна Турецки.
— Прекрасно. А сега да си ходим. Ще ти направя луксозна вечеря.
Относно луксозната вечеря Ирина Хенриховна не излъга. Само след час в апартамента на Турецки на масата имаше блюдо с горещи пелмени (какво от това, че бяха полуфабрикат), купичка сельодка с горчичен сос, чинийка с имамбаялдъ и изпотена от студ бутилка „Гжелка“.
— Ти така и не ми каза по какъв повод е целият този банкет — попита Александър Борисович, сядайки на масата.
Ирина седеше с лакти върху масата, подпряла с длани красивото си слабо лице.
— А нима трябва да има някакъв повод? — замислено тихо каза тя. — Да не би една жена да не може да нахрани любимия си мъж без всякакъв повод?
— Хм… Такава ли била работата?
— Ние прекалено много се карахме през последните дни — меко каза Ирина Хенриховна. — Бях престанала да бъда добра съпруга.
— Глупости! Ти си най-добрата съпруга от всички на този свят!
Александър Борисович се наведе и силно я целуна по устните.
След половин час той бе сит и весел. Очите му блестяха като на момченце, което е намерило пиратско съкровище.
— Разбираш ли — разказваше той на жена си, — има много странни неща в това дело. Първо, главният готвач на ресторанта, Марат Соколов. Той е бил опитен готвач, печелел е достатъчно, не е имал повод да се оплаква от живота.
— И все пак се е съгласил на престъпление — каза Ирина.
— Точно така! И то на страшно престъпление. Хората, които са убедили Соколов да сложи отрова в рибата, е трябвало да му предложат не само добри пари, но и да съумеят да го убедят! Те не биха могли да бъдат само бандити, разбираш ли? За да се реши на нещо такова един успяващ човек, той трябва да усеща сериозна подкрепа, да се усеща защитен. Трябва да чувства, че зад гърба му стои някаква система, дори това чувство да е абсолютна фикция.