— Не знам за Сергей Михайлович, но аз отивам на риболов — каза Кожухин. — Ще се опитам да бия собствения си рекорд.
— А какъв е вашият рекорд? — попита Плат.
— По пет килограма на пръчка — обяви Кожухин.
— Това много ли е или малко?
— Задоволително — каза Кожухин.
— Добре тогава, късмет! — Плат се обърна към Акишин. — А вие?
— Имам намерение да прекарам уикенда с дъщеря си. В последно време се виждаме прекалено рядко.
— Разбирам. В такъв случай ви желая успех, господа. — Плат закачливо присви очи. — Имам отличен коняк. Няма ли да пийнем по чашчица, за да отбележим нашата среща?
— Аз не възразявам — каза Акишин.
А Кожухин разтегли твърдите си устни в усмивка и кимна.
— Защо не.
Бизнесмените пиха за дълъг и щастлив живот, без да подозират, че съдбата вече бе отредила двама от тях да бъдат лишени от него.
Глава десета
Вера Акишина
1.
Вера Акишина вече почти не вярваше, че до съвсем скоро обичаше Стас Тоцки. Тя забрави за него още първата вечер, когато седна пред компютъра на Грув. Едва четири дни по-късно, когато Андрей Максимович й съобщи, че с Тоцки всичко е наред, тя си спомни защо всъщност се е оказала тук.
Беше очаквала, че в душата й ще избухнат някакви чувства — любов, тъга, болка, — нищо подобно не се случи. Само преди четири дни той беше гаджето й, почти годеник, а ето че сега тя вече не чувстваше абсолютно нищо.
„Значи и това не е било любов“ — разбра Вера.
Преди време вече й се беше случвало нещо подобно. Всичко започна преди година, когато Вера бе в Париж. Тя работеше като мениджър в компютърния изложбен център. По време на някакво мероприятие при нея дойде висок, тъмнокос млад мъж и заговори на английски.
— Имате лице, което не е съвсем типично за руско момиче — каза той, усмихвайки се.
Младежът бе изящен и елегантен, както единствено англичанин би могъл. Скъп костюм, леко стилно палто, модни обувки. Чисто избръснато и непроницаемо спокойно лице — лице на истински джентълмен. Високо чело, големи тъмни очи, очила със златна рамка върху тънкия нос.
Той погледна висящия върху блузката на Вера бадж и я попита:
— Наистина ли се наричате Вера Акишина?
— Да — отговори Вера. — Това учудва ли ви?
— Общо взето, не. Аз съм Флин. Дейвид Флин — подаде ръка младежът.
Вера стисна ръката му, той задържа за малко дланта й в своята и леко докосна пръстите й с устни.
— Вие също ли работите тук? — попита Вера, колкото да каже нещо.
Дейвид Флин кимна.
— Да. Сътрудник съм на една английска фирма. Тук съм в командировка.
— Ако ви интересува нашият щанд, аз съм готова да отговоря на въпросите ви — донякъде смутено каза Вера.
— Наистина ли? — усмихна се той. — На всички?
— На всички — каза Вера.
— Омъжена ли сте?
Вера не обичаше да нахлуват в личния й живот и затова отговори доста рязко:
— Това засяга ли ви?
— А казахте — на всички — усмихна се Флин. — Оказва се, че сте ме излъгали?
— Просто се хващате за думата — спокойно каза Вера. — А това не е честно.
— Напълно съм съгласен с вас. Вземам думите си обратно. — Той огледа щанда и каза: — Все пак ще ви задам още няколко въпроса.
И Дейвид започна да разпитва Вера за щанда и фирмата, която тя представяше. Той говореше делово като опитен познавач на нещата, не си позволяваше коси погледи към високата гръд на Вера и не след дълго тя се отпусна, започна да разговаря с младежа леко и непринудено, като че ли го познаваше отпреди сто години.
След десет минути Дейвид Флин погледна с явно разочарование часовника си.
— Уви, вече е време да тръгвам. А бих искал да ви питам за още толкова много неща.
— Няма нищо страшно, ще наминете утре — каза Вера. — Все пак изложбата още не се закрива.
— Да — въздъхна Дейвид. — Но утре летя за Лондон. Не знам какво да направя.
Обаче Вера намери отговор и на това.
— Ще ви оставя своите координати — каза тя. — И вие ще се свържете с мен.
Тя взе от бюрото визитна картичка и я подаде на Дейвид.
— Вера Сергеевна Акишина — прочете той. — Да, но тук няма домашен телефон.