— Той не ви трябва — каза Вера.
— Кой знае — загадъчно изрече Дейвид, прибра визитката в джоба си и внезапно каза: — Знаете ли какво, хайде днес да вечеряме някъде заедно!
Вера се намръщи.
— Нямам представа дали ще мога…
— Ако мислите, че ви свалям, трябва да ви разочаровам — каза Дейвид. — Срещата ни ще бъде напълно делова. Кой знае, възможно е фирмата, която представям, да поиска да сътрудничи с вас.
— Какво пък — отвърна Вера, — щом е така, аз съм съгласна.
— Забележително! — усмихна се Дейвид. — В колко свършвате работа?
— Изложбата работи до шест. След това още един час… Мисля, че ще съм свободна около седем.
— В такъв случай ще ви чакам пред входа точно в седем вечерта. Ако закъснеете, обадете ми се на джиесема.
Дейвид й даде визитката си. На нея беше написано само името му и телефон за връзка.
— А защо няма и длъжността ви? — учуди се Вера.
— Представям няколко фирми едновременно. Затова тук е само името ми. Дописвам названието на фирмата в зависимост от това с кого работя.
— Ясно — каза Вера. — Тогава до седем.
— До седем! — кимна Дейвид, целуна й ръка на сбогуване и си тръгна — висок, красив, елегантен, истински английски джентълмен.
Ресторантът, в който Дейвид заведе Вера, беше малък и уютен, кухнята бе смесена (Вера каза, че не обича ресторантите, специализирали се върху определена национална кухня, затова Дейвид я доведе тук).
Седяха край дървена маса в полумрака на лампите, скрити от плетени абажури. На средата на масата имаше малък свещник, а в него запалена свещ.
— Как ви се струва тук? — попита Дейвид.
— Нормално — отговори Вера. — Аз въобще не обичам ресторантите. Харесва ми повече това, което готви мама.
— Майка ви добре ли готви?
Вера помисли и сви рамене.
— Не знам. Честно казано, за мен храната няма кой знае какво значение. Някоя приятелка ще ме покани в стола и аз отивам. Вкъщи мама ме вика на вечеря — аз пак отивам. Изяждам си вечерята и се връщам на работа.
— След вечеря? — учуди се Дейвид.
Вера кимна.
— Да.
— Вие сте истински работохолик. Макар че… — Той се усмихна. — Ще ви издам една тайна, аз също обичам да работя нощем. По-малко суетня наоколо, нищо не те отвлича.
— Майка ми ужасно се вбесява от това — каза Вера. — А вашето семейство не ви ли се кара?
— Карат ми се — кимна Дейвид. — И още как ми се карат. Отначало не знаех какво да предприема, но неотдавна намерих прост и ефективен изход.
— Какъв? — запита Вера.
— Когато ми досаждат прекалено много, аз ги заключвам в кухнята и сядам пред компютъра. Първия половин час те пискат и блъскат по вратата, но след това се уморяват и заспиват. И спят до другия ден. А сутрин отново ги пускам на свобода.
Известно време Вера гледаше учудено Дейвид, след това усети, че той се шегува, и въздъхна.
— Вие се шегувате. А аз говорех сериозно.
— Малката, аз също бях сериозен — хвана ръката й Дейвид и я целуна. — Между другото, струва ми се, че ни носят храната.
Дойде сервитьорката и постави пред Вера чиния с пържени пилешки крилца. На Дейвид тя поднесе салата.
— Вие какво? — попита Вера, когато сервитьорката се отдалечи. — Нима един мъж може да се нахрани само със салата? Майка ми винаги казва, че мъжете трябва да вечерят обилно.
— Аз съм от необикновените мъже — каза Дейвид. — Вегетарианец съм.
— А — каза Вера, — тогава е разбираемо.
Вера се зае с храната. Дейвид я гледаше как яде и се усмихваше. Тя не обръщаше никакво внимание на усмивката му.
— Вера — каза Дейвид.
— Какво?
— Помните ли нашия днешен разговор за компютърните програми, които предлага вашата фирма?
— Разбира се. Имам в чантата си няколко диска. Тук, в Париж, винаги ги нося със себе си. В случай че някой иска да ги погледне.
— Този случай вече е факт — каза Дейвид. — Искам да ги видя. Струва ми се, че ръководството ми ще бъде заинтригувано от вашите разработки.
— Наистина ли?
— Абсолютно.
— Радвам се. — Вера отстрани чинията с недоядени крилца. — В хотела имам лаптоп — каза тя. — Но съквартирантката ми в стаята ме помоли да не се връщам преди единадесет.
— Така ли? — повдигна красивите си вежди Дейвид. — Мога ли да знам защо?