— И аз не знам. Каза, че тази вечер щяла да има гост. Помоли ме да се разходя из града до единадесет.
Дейвид замислено потропа с пръсти по масата.
— Ама че работа… — каза той. — Не знам какво можем да направим. Знаете ли, Вера, защо да не отидем у дома? Наел съм квартира недалеч оттука. Мансардата, разбира се, нищо не струва, дори ме е срам да ви я покажа. Но имам апаратура. Какво ще кажете?
— По принцип нямам нищо против — сви рамене Вера. — Само че… — тя донякъде смутено погледна към Дейвид. — Само че не знам дали ще е удобно? Та ние с вас почти не се познаваме. Ще излезе, че се натрапвам.
— Глупости — намръщи се Дейвид. — На никого не се натрапвате. Просто си вършите работата, както и аз. Ще си доядете ли крилцата?
Вера погледна към чинията си.
— Не, вече не съм гладна.
— Тогава ще ги вземем за вкъщи, а по пътя ще купим бутилчица вино. Какво вино обичате най-много?
— Нали вече ви казах: изобщо не пия вино.
— Така е, защото не сте пили добро вино — весело каза Дейвид. — Опитайте, а ако не ви хареса, ще ви купя пепси. Става ли?
— Става — кимна Вера.
— Тогава да тръгваме!
Дейвид се извърна и щракна с пръсти към сервитьора.
2.
Мансардата на Дейвид бе идеално поддържана. Всички вещи стояха по местата си, като при истински педант. Върху леглото имаше затворен куфар. Дейвид го прибра под матрака.
Вера почти не обърна внимание на обзавеждането на квартирата. Още не влязла в стаята, тя веднага седна пред компютъра и започна да зарежда програмата.
Дейвид постоя известно време до масата, смутено гледайки виното и мезетата, които бе купил по пътя, след това сви рамене и отиде при Вера.
— Обърнете внимание на този елемент! — каза Вера, работейки ловко с мишката. — Виждате ли колко е просто и ефективно? Аз също участвах в съставянето на тази програма.
— Страхотно! — одобри Дейвид. — Вие сте просто гений. — Той се наведе и изведнъж я целуна по ъгълчето на устните.
Вера се намръщи.
— Вие… — започна веднага тя, но Дейвид се усмихна, обхвана с длани бузите й и бързо каза:
— После. Всичко друго след това.
Приближи лицето си до лицето на Вера и силно я целуна по устните. В същото време другата му ръка се промъкваше в деколтето на блузката й.
Вера здраво стисна устни, не позволявайки на горещия език на Дейвид да проникне в устата й, след това, възползвайки се от кратко затишие, отстрани Дейвид от себе си.
— Престанете — каза тя със спокоен, почти равнодушен глас.
Дейвид се смути от тона й. Вера го хвана за ръката и я махна от гръдта си.
— В Москва имам годеник — каза Вера. — И го обичам.
Бузите на Дейвид порозовяха.
— Извинете ме — каза той. — Не трябваше да се държа толкова грубо.
Вера сухо се усмихна.
— Доколкото разбирам, програмата, която трябваше да ви покажа, беше само повод — каза тя, без да показва някакво безпокойство или вълнение.
— За бога, не се обиждайте… — промърмори Дейвид, съвсем потиснат от нейния равнодушен тон.
Вера оправи блузата си и каза:
— Аз не се обиждам. Обяснете ми как да стигна до хотела и си тръгвам.
— Ще ви повикам такси — каза Дейвид.
— Добре.
Вера извади от компютъра диска и го прибра в чантата си. — Само че ще чакаме таксито навън.
— Както кажете — покорно отвърна Дейвид.
След пет минути те слязоха долу. А след още десет минути Вера си замина.
Това се случи преди една година. След няколко месеца тя вече бе забравила за Дейвид Флин. Докато той отново не напомни за себе си.
Стана така. Вера и приятелката й Ина Шилова излязоха от вратите на университета и веднага от една пейка стана висок младеж с шлифер.
— Вера! — повика той Акишина с лек английски акцент.
Вера се обърна.
— Дейвид? — учуди се тя. — Какво правите тук?
Дейвид се усмихна и разтвори ръце.
— Sorry. I don’t understand.
— Какво правите тук? — повтори Вера въпроса си, този път на английски.
— Тук съм по работа — каза Дейвид, разглеждайки с тиха усмивка лицето й. — А вие сте станали още по-красива. Представете ме на вашата приятелка, така се чувствам неудобно.
Вера се обърна към приятелката си (тя с нескрит интерес разглеждаше англичанина) и каза: