— Ина, запознайте се. Това е Дейвид Флин. Дошъл е в Москва по работа на неговата фирма.
— Мноого ми е приятно! — прочувствено изрече Ина и подаде ръка на Дейвид.
Той вежливо я стисна и веднага се обърна към Вера:
— Ако не бързате много, бих искал да поговорим.
Няколко секунди Вера гледаше мълчаливо англичанина — като че ли се опитваше да разбере какво точно има предвид този път. Но лицето на Дейвид беше вежливо и спокойно.
— За какво? — подозрително попита Вера.
Дейвид се усмихна и каза:
— За бизнес. Само за бизнес. Помните ли програмата, която ми показахте? Моята фирма се интересува от нея.
— Щом е така, нека да поговорим — Вера се огледа. — Можем да отидем в градинката. Там има пейки. Удобно ли е?
— Напълно — кимна Дейвид.
— Няма да ви преча — каза Ина, сластно се усмихна на Дейвид и му махна с ръка. — Чао, красавецо! Надявам се пак да се видим.
Тя се обърна и си тръгна, въртейки стегнатото си дупе.
Дейвид я изпрати с поглед и попита:
— Какво каза тя?
— Каза, че сте красавец — преведе Вера.
Дейвид още веднъж погледна след Ина, обърна се към Вера и широко се усмихна.
— А вие не сте ли съгласна с нея?
— Не знам. Обикновено не обръщам внимание на тези неща.
— Много жалко. На вашите години аз обръщах внимание единствено на тези неща. — Дейвид взе от пейката куфарчето си. — Та къде е вашата градинка? — закачливо попита той.
В градинката бе слънчево и есенно красиво. Дърветата вече бяха успели да надянат върху себе си жълта и рижа шума, въпреки че зеленината не бе повяхнала.
— Е — обърна се Вера към Дейвид, — сега ще ми кажете ли за какво съм ви потрябвала? Не става дума за програмата, нали?
— Така е — каза Дейвид.
Той пъхна ръка в джоба си, извади кутийка, облечена с черно кадифе, и я подаде на Вера.
— Вземете — каза Дейвид.
Вера я пое. Лениво повъртя кутийката в ръка. Погледна англичанина и попита:
— Какво е това?
Лицето на Дейвид бе одухотворено и загадъчно.
— За да разбереш какво има в ковчежето, трябва да го отвориш — каза той. — Сама го отворете.
Вера надигна с нокът малкото езиче от жълт метал и отвори кадифеното капаче. В кутийката лежеше платинен пръстен с голям блестящ брилянт. Очите на Вера заблестяха.
— Прелест! — въздъхна тя.
— Виждам, че сте познавач на скъпоценните камъни — усмихна се Дейвид. — За разлика от храната.
— Да — съгласи се Вера. — Харесвам камъните.
Вера бе наследила от майка си любовта към скъпоценностите. Татяна Олеговна Акишина ги обожаваше. Още когато Вера беше съвсем малка, майка й често я гиздеше със своите огърлици, верижки с висулки и брошки. „Запомни, дъще, скъпоценните камъни са най-прекрасното нещо, което съществува в живота“ — казваше майка й, докато се любуваше на отражението на дъщеря си в огледалото.
И Вера обикна скъпоценностите. Обикна ги от цялата си душа. Само че никога не го казваше открито пред останалите. Едва ли някой от ония, които я познаваха, би могъл да се досети каква тайна страст носи тя в душата си. Тя никога не си позволяваше да ползва бижутата от кутийката на мама, а собствени все още нямаше.
— Прелест! — повтори Вера.
Дейвид сияеше не по-малко от брилянта.
— Радвам се, че ви харесва — каза той. — Не искате ли да го премерите?
— Да го премеря?
— Да. По-смело.
Вера извади пръстена от калъфчето и внимателно го наниза на безименния пръст на лявата си ръка. Изпъна ръката си и се залюбува на играта на разноцветните отблясъци на брилянта.
— Сега да ме беше видяла Ина! — с възхитена усмивка изрече Вера. — Всъщност… тя изобщо нямаше да повярва на очите си. Знаете ли, Дейвид, всички си мислят, че аз съм робот, кукла някаква. Че в живота нищо друго не ми трябва, освен компютъра.
— А не е ли така? — попита Дейвид.
Вера го изгледа и присви очи.
— Самата аз не знам. Понякога ми се струва, че е точно така. А понякога съм сигурна, че всички грешат, в това число и аз.
Вера доближи ръка до лицето си и започна да разглежда камъка отблизо.
— Купили сте го за подарък на някого?
— Точно така — кимна Дейвид. — Искате ли да разберете за кого?