Вера замълча. Тогава Дейвид каза:
— Купих този пръстен за вас. Той е ваш.
Клепачите на Вера трепнаха. Тя бавно извърна глава и изгледа продължително Дейвид.
— Извинете ме, не ви разбрах много добре… Казахте, че ми го подарявате?
— Разбира се — каза Дейвид, леко понижавайки глас. — Подарявам ви го и ви моля… моля ви да станете моя жена.
Лицето на Вера външно изобщо не се промени. Тя продължаваше да гледа пръстена. Само пухкавите й тъмни мигли едва потрепваха.
Дейвид чакаше.
Вера мълчеше.
— Вера — каза й Дейвид с тих ласкав глас. — Обикнах ви от пръв поглед. Отначало мислех, че е просто така, някакво увлечение… Но тези месеци, те… — Той се спря, сякаш не знаеше как да довърши това, което бе започнал. — Повярвайте ми — продължи Дейвид след кратка пауза. — Нямаше нито ден, в който да не мисля за вас. А нощите! Сънувах ви всяка нощ! Наистина! Едва не полудях. Когато разбрах, че ще умра, ако не ви видя, взех първия самолет и пристигнах в Москва.
— Бихте могли да ми се обадите — тихо каза Вера, без да вдига глава.
— Можех — кимна Дейвид. — Ако не бях такъв кретен. Загубих вашата визитка още там, в Париж. Остана в квартирата, която бях наел. Глупаво, нали?
— Тогава как ме намерихте?
— Запомних името ви — Вера Акишина. И освен това си спомних, че ми разказвахте за университета. Тогава потърсих едни мои познати и те ви намериха.
— Познати? — със същия тих глас попита Вера. — Какви познати?
Дейвид нетърпеливо тръсна глава.
— Това няма значение — каза той. — Има хора, чиято професия е да търсят изчезнали хора. Те ви намериха. Вера! — той я прегърна през кръста и докосна с устни светлата й пухкава коса. — Толкова ви обичам. Ще се съгласите ли да се омъжите за мен?
Вместо отговор Вера мълчаливо свали пръстена от ръката си и го подаде на Дейвид, без да го поглежда в очите. Дейвид погледна пръстена й лицето му помрачня.
— Значи не? — попита той.
— Вече имам годеник — тихо каза Вера. — Нарича се Стас. Той също е студент и аз го обичам.
— По дяволите Стас! — гневно възкликна Дейвид. — Никой Стас не може да ви направи щастлива. А аз… Ще ви направя кралица! Няма да имате нужда от нищо. Никога! Обичате скъпоценности? Ако искате, ще ви ги купувам всеки ден.
— Толкова ли сте богат? — с едва доловима насмешка попита Вера.
— Да, имам много пари — кратко отговори Дейвид. — И ще имам още повече.
— И вие сериозно си мислите, че всичко на този свят може да се купи с пари? Дори любовта? — Вера се усмихна презрително, доколкото бе способна на това. (Много пъти бе срещала тази фраза в книгите и сега не можа да се въздържи да не я произнесе.)
Лицето на Дейвид се вцепени.
— Нима съм ви толкова противен? — тихо попита той.
Въпросът на Дейвид донякъде смути Вера. Тя не знаеше какво трябва да отговори. За купената любов каза просто така, по инерция. Дейвид не й беше противен. Но и не я привличаше особено.
Вера погледна още веднъж пръстена, който все още бе в ръката й. Виж, пръстенът, за разлика от всичко останало наистина бе прекрасен.
— Не, Дейвид, вие не сте ми противен — каза Вера. — Но си имам годеник и аз… — Тя се обърка, не намирайки подходящите думи.
— Но нали не го обичате — убедено каза Дейвид. — Виждам го по очите ви.
Увереността на Дейвид вбеси Вера. Тя го изгледа гневно и каза:
— Аз го обичам, ясно ли ви е? А на вас казвам: не! И стига толкова.
Вера напъха пръстена в кутийката, хвана ръката на Дейвид и го постави в нея. Дейвид погледна кутийката и здраво я стисна в юмрука си.
— Какво пък… Това все още не е краят — неразбираемо рече той.
След това се наведе и целуна бързо Вера по устните. Тя не се отдръпна, но и не отвори устните си. Дейвид стана. Погледна Вера от горе на долу и изведнъж каза с весело-нахален глас:
— Все пак ще бъдеш моя, бейби. Ако не днес, то утре. Или да не се казвам Дейвид Флин!
Той се обърна и тръгна бързо по алеята. Обаче след няколко крачки спря, неизвестно защо претегли на ръка кутийката с пръстена върху ръката си, след това замахна и с всичка сила го захвърли в близките храсти.
Вера неволно извика и притисна ръце към гърдите си.
Дейвид Флин се обърна и виждайки изплашеното й лице, каза с котешка усмивка върху красивото си лице:
— Не се страхувайте, това е само кутийката. Пръстенът е в джоба ви. Нали ви го подарих? След като съм ви го подарил, сега той е ваш. Нямам право да се разпореждам с чужди вещи. Адио!