Разбира се, съществуваше проблемът, надвиснал като облак над главите им, какво да сторят със своя дракон, когато се приготвят за път. Опитваха се да не говорят за това пред него, но той не можеше да не дочуе неща като: „Дали ще се побере на едната страна на палубата? Ще трябва да преместим всички хранителни запаси на другата страна на трюма, за да има равновесие?“, или „Дали няма да можем да го теглим по вода?“, или „Дали ще може да лети след нас?“, но най-често се чуваше „Как ще го храним?“. И на горкия Юстас му ставаше все по-ясно, че от първия ден, в който стъпи на борда на кораба, е бил непрестанно в тежест на другите и че сега представляваше още по-голяма тежест. Тази мисъл се врязваше в съзнанието му така, както гривната се впиваше в предния му крак. Знаеше, че като я хапе с големите си зъби, влошава нещата още повече, но не можеше да се сдържи, особено ако нощта бе гореща.
Една сутрин Едмънд се събуди много рано. Беше около шестия ден след като хвърлиха котва на Острова на дракона. Едва се развиделяваше. Стволовете на дърветата се очертаваха като огромни сенки. Докато се разсънваше, му се стори, че чува някой да се движи, затова се повдигна на лакът и се огледа. Видя му се тъмна фигура, която се движеше откъм морето. Това, което му дойде наум, бе: „Защо сме толкова сигурни, че на този остров няма туземци?“ После реши, че това е Каспиан — беше с неговия ръст. Ала Каспиан спеше до него и не бе помръдвал. Едмънд провери дали мечът му е на мястото си и стана да разследва случая.
Той слезе безшумно до края на гората. Тъмната фигура бе все още там. Сега видя, че е твърде дребна, за да бъде Каспиан и твърде едра, за да бъде Луси. Непознатият не побягна. Едмънд изтегли меча си и тъкмо щеше да го предизвика, когато непознатият каза с тих гласец:
— Ти ли си, Едмънд?
— Да. Ти кой си?
— Не ме ли познаваш? — рече другият. — Това съм аз, Юстас.
— Боже мой! — възкликна Едмънд. — Точно така! Скъпи приятелю…
— Шт! — каза Юстас и залитна, сякаш щеше да падне.
Едмънд го хвана и рече:
— Ей, какво ти е? Болен ли си?
Юстас мълча толкова дълго, че Едмънд си помисли, че е загубил съзнание, но накрая каза:
— Беше отвратително. Ти не знаеш… но сега всичко е наред. Може ли да поговорим някъде? Не искам да виждам останалите. Още не!
— Да, добре, където кажеш — съгласи се Едмънд. — Можем да идем да седнем на онези скали там. Слушай, наистина се радвам да те видя в… ъ-ъ… нормалния ти вид. Сигурно си се чувствал ужасно през цялото време.
После отидоха до скалите и седнаха с лице към залива. Небето избледняваше и звездите гаснеха, с изключение на една много ярка звезда, разположена ниско над хоризонта.
— Няма да ти разказвам как се превърнах в… в дракон, докато не кажа и на другите и приключа с това — каза Юстас. — Между другото, дори не знаех, че това е дракон, докато не ви чух да казвате думата, когато се появих на следната сутрин. Искам да ти разкажа как престанах да бъда дракон.
— Давай! — насърчи го Едмънд.
— Ами, снощи бях по-нещастен от всякога. И тази гадна гривна ми причиняваше болка като не знам какво…
— А сега как е?
Юстас се засмя. Никога преди това Едмънд не беше го чувал да се смее така.
— Ето я — рече Юстас и свали гривната от ръката си. — Всеки, който я иска, може да я получи. Както ти казвах, лежах буден и се чудех какво ли ще стане с мен. И тогава… може да е било само сън. Не зная.
— Продължавай — подкани го търпеливо Едмънд.
— Ами, вдигнах очи и видях последното, което очаквах. Огромен лъв приближаваше към мен. Странното е, че снощи нямаше луна, а там, където минаваше лъвът, се виждаше лунна светлина. Той идваше все по-близо и по-близо и аз ужасно се уплаших. Може би си мислиш, че като дракон съм бил в състояние лесно да победя всеки лъв. Страхувах се и това не бе страхът, че ще ме изяде. Просто се страхувах от него, ако разбираш какво искам да кажа. Той се приближи още повече и ме погледна право в очите. И аз стиснах здраво очи. Но нямаше смисъл, защото ми заповяда да го последвам.
— Искаш да кажеш, че проговори?
— Не зная. Мисля, че не проговори, но въпреки това ми заповяда. И аз разбрах, че трябва да изпълня заповедта. Затова станах и го последвах. Поведе ме някъде далече из планините. И където и да минеше лъвът — над него и около него навсякъде имаше лунна светлина. Накрая стигнахме до върха на една планина, която никога преди това не бях виждал. На този връх бе разположена градина с дървета и плодове по тях. В средата й имаше кладенец.
Разбрах, че е кладенец, защото се виждаше как водата бълбука на дъното, но беше много по-голям от обикновените. Приличаше на обширна, кръгла вана с мраморни стъпала. Водата бе по-чиста от всичко, което съм виждал, и аз си помислих, че ако вляза вътре и се окъпя, това ще облекчи болката в крака ми. Но лъвът ми каза, че трябва да се съблека. Имай предвид, че не знам дали каза думите на глас.