Тъкмо щях да отговоря, че не мога да се съблека, защото не съм облечен с никакви дрехи, когато внезапно се сетих, че драконите са същества, подобни на змиите, а змиите могат да хвърлят кожата си. „А, значи това иска да каже лъвът“ — помислих си аз. Затова почнах да се чеша и люспите ми взеха да падат. После се зачесах по-силно и вместо само да падат люспи, цялата ми кожа взе да се бели, както става след болест или все едно си банан. След минута-две аз просто излязох от нея. Видях я да лежи до мен. Изглеждаше отвратително. Беше най-хубавото усещане на света. След това тръгнах да слизам към кладенеца.
Тъкмо стъпих във водата, погледнах надолу и видях, че кракът ми е корав, груб, сбръчкан и люспест както преди. „О, всичко е наред — казах си аз. — Това означава само, че имам още един тънък пласт под първия и трябва да сваля и него.“ Почнах да се чеша и да късам наново и тази втора кожа. Тя също се обели, излязох от нея и я оставих да лежи на земята до другата. След това тръгнах към кладенеца.
Тогава се случи абсолютно същото. „Олеле — казах си аз, — колко ли кожи имам за сваляне?“ А как копнеех да си окъпя крака. Затова се зачесах за трети път и свалих трета кожа — същата като предишните две. Но щом се погледнах, разбрах, че резултатът е същият както преди.
И тогава лъвът каза (но не знам дали проговори):
— Ще трябва да ми позволиш да те съблека.
Казвам ти, беше ме страх от ноктите му, но вече бях съвсем отчаян. Затова легнах по гръб и му позволих да го направи.
Първото разкъсване бе толкова дълбоко, сякаш стигна до сърцето ми. А когато започна да дърпа кожата ми, болеше по-страшно от всякога. Единственото, което ми помогна да издържа, бе самото удоволствие да чувствам, че онова нещо се бели. Знаеш — все едно, че обелваш коричката на рана. Боли ужасно, но все пак е приятно да видиш как пада.
— Знам какво имаш предвид — вметна Едмънд.
— Той обели гадната кожа (също както мислех, че съм сторил първите три пъти) и тя падна на тревата. Беше много по-дебела, по-тъмна и по-възлеста от предишните. А аз стоях гладък и мек като обелена клонка, по-дребен отпреди. После лъвът ме хвана (това не ми хареса особено, понеже бях много чувствителен без кожа) и ме хвърли във водата. Отначало болките бяха зверски, но само за кратко. След това настана абсолютно блаженство. Щом започнах да плувам и да се плискам, открих, че ръката вече не ме боли. И тогава видях защо е така. Отново бях момче. Ще си помислиш, че се лигавя, ако ти кажа какви чувства изпитах към собствените си ръце. Знам, че нямат мускули и са съвсем слаби в сравнение с тези на Каспиан, но ужасно се радвах да ги видя. След малко лъвът ме извади и ме облече…
— Облече те? С лапите си ли?
— Ами не си спомням този момент много добре. Така или иначе ме е облякъл… с нови дрехи, всъщност тези, с които съм сега. После внезапно се озовах тук. Което пък ме кара да мисля, че сигурно е било сън.
— Не, не е било сън! — каза Едмънд.
— Защо?
— Ами първо, дрехите. И второ, ти си… хм, вече не си дракон.
— Какво е било тогава, според теб?
— Според мен ти си видял Аслан — отвърна Едмънд.
— Аслан ли? Чувал съм няколко пъти това име, откакто плаваме на „Разсъмване“. И… не знам как да го обясня… усещах, че го ненавиждам. Но тогава аз ненавиждах всичко. Между другото, искам да се извиня. Боя се, че съм бил доста неприятен.
— Няма нищо — каза Едмънд. — Между нас казано, ти не беше толкова лош, колкото бях аз при първото ми пътуване до Нарния. Просто беше магаре, докато аз бях предател.
— Не ми разказвай тогава — рече Юстас. — Но кой е Аслан? Познаваш ли го?
— Ами… той ме познава — отговори Едмънд. — Той е великият Лъв, син на Императора отвъд морето, който ме спаси и който спаси Нарния. Ние всички сме го виждали. Луси го вижда най-често. И може би плаваме именно към неговата страна.
Известно време и двамата мълчаха. Последната ярка звезда бе изчезнала и макар че не виждаха изгрева заради планините отдясно, разбраха, че е настъпил, защото небето над тях порозовя. После някаква птичка от семейството на папагалите нададе вик в гората зад тях, дърветата се раздвижиха, а накрая се разнесе и звукът на Каспиановия рог. Лагерът се разбуди.
Голяма бе радостта, когато Едмънд, придружен от възстановения Юстас, се присъедини към групата, закусваща около лагерния огън. И сега естествено всички чуха първата част от историята му. Те се зачудиха дали преди няколко години другият дракон не е убил лорд Октесиан, или пък дали самият благородник не е бил старият дракон. Скъпоценностите, с които Юстас бе натъпкал джобовете си в пещерата, бяха изчезнали заедно със старите му дрехи, но никой, особено пък той самият, не изрази желание да се върне в тази долина и да търси съкровището.