След тази случка плаваха още три дни и не видяха нищо друго освен море и небе. На четвъртия ден вятърът задуха от север и морето взе да се вълнува. Преди следобеда вече почти се бе превърнал в ураган. В същото време обаче те забелязаха суша от страната на бакборда.
— С ваше позволение, сир — рече Дриниан, — ще се опитаме да стигнем с гребане до подветрената страна на залива и там да хвърлим котва, докато всичко това свърши.
Каспиан се съгласи, но гребането срещу вятъра се оказа продължително и доближиха сушата едва вечерта. С последните слънчеви лъчи навлязоха в естествен пристан и хвърлиха котва. Тази нощ никой не слезе на брега. На сутринта откриха, че се намират сред залив в неравна местност, покрита с растителност. Мястото изглеждаше самотно. Издигаше се и преминаваше в скалист връх. От ветровития север отвъд самия му край бързо прииждаха облаци. Моряците свалиха лодката и я натовариха с всички изпразнени бъчви.
— От кой поток ще налеем вода, Дриниан? — попита Каспиан, седнал на кърмата на лодката. — Струва ми се, че в залива се вливат два.
— Няма кой знае какво значение, сир — отвърна Дриниан. — Но според мен разстоянието е по-кратко до този от щирборда. Да изберем източния поток.
— Ето сега ще завали — рече Луси.
— И още как — възкликна Едмънд, защото вече валеше като из ведро. — Вижте, нека да идем до другия поток. Там има дървета и ще намерим някакъв подслон.
— Да, хайде наистина — съгласи се Юстас. — Няма смисъл да се мокрим повече, отколкото е необходимо.
Ала Дриниан през цялото време насочваше лодката в посоката на щирборда също като някой шофьор-досадник, който продължава да кара с пълна скорост, докато му обяснявате, че е сбъркал пътя.
— Те са прави, Дриниан! — каза Каспиан. — Можеш да завиеш и да поемем към западния поток.
— Както желае Ваше величество — съгласи се малко троснато Дриниан. Предишния ден беше имал неприятности с времето, а и не обичаше да получава съвети от хора, които не разбират от мореплаване. Все пак смени курса на лодката и, както се оказа по-късно, добре, че направи така.
Докато привършваха с пълненето на бъчвите, дъждът спря. Каспиан заедно с Юстас, двамата Певънзи и Рипичийп решиха да се разходят до върха на хълма и да огледат наоколо. Изкачването бе трудно, защото вървяха по остра трева и пирен. Не видяха нито хора, нито животни, с изключение на няколко гларуса. Когато се изкачиха на върха, видяха, че островът бе съвсем малък — не повече от двадесет акра. От тази височина морето изглеждаше по-голямо и по-безлюдно, отколкото от палубата на „Разсъмване“, пък дори и от наблюдателницата му.
— Знаеш ли, това е лудост — прошепна Юстас на Луси, загледан към хоризонта на изток. — Да плаваш все по-нататък и по-нататък към това, без ни най-малка представа докъде може да стигнеш! — но той каза това по навик, а не злобно, както щеше да го направи преди.
На билото ставаше студено — вятърът продължаваше да духа с нови сили от север.
— Хайде да не се връщаме по същия път — предложи Луси, щом понечиха да тръгват. — По-добре да продължим още малко и да слезем при другия поток. Онзи, при който Дриниан искаше да идем.
Всички се съгласиха и след около петнадесет минути се озоваха при извора на втората рекичка. Мястото беше по-интересно, отколкото можеше да се очаква — дълбоко планинско езерце, заобиколено със скали. Само откъм морето имаше тесен пролив, накъдето изтичаше водата. Тук най-сетне бяха на завет и всички поседнаха за почивка на тревата над една скала.
Всички освен един (Едмънд), който много бързо скочи от мястото си.
— Остри камъчета се търкалят на това островче — оплака се той, опипвайки тревата. — Къде е това проклето нещо?… А, ето го… Я виж ти! То не било камък, а дръжка на меч. Какво говоря, цял меч или каквото е останало от ръждата. Сигурно лежи тук от години.