— Недей! — прекъсна го Луси. — Какъв ужас!
— А на нас ни се размина с много малко — промърмори Едмънд.
— Направо на косъм — съгласи се Рипичийп. — Всеки пръст, крак, мустак или опашка можеше преди секунда да се потопи във водата.
— Все пак нищо няма да ни стане, ако проверим — рече Каспиан.
Той се наведе и изтръгна сноп трева. После много внимателно се сниши до потока и го натопи във водата. След като го извади, вече бе съвършен модел на трева, направен от най-чисто злато — тежко и меко като олово.
— Кралят, който притежава този остров — бавно изрече Каспиан и лицето му се зачерви, докато говореше, — скоро ще бъде най-богатият крал на света. Обявявам този остров за вечна собственост на Нарния. Ще го нарека Остров на златната вода. И ви заклевам да не издавате тайната му. Никой не бива да узнае за него. Дори Дриниан под страх от смъртно наказание. Чувате ли?
— На кого говориш ти? — отвърна Едмънд. — Аз не съм ти поданик. Дори е точно обратното. Аз съм един от четиримата древни крале на Нарния и ти си под владичеството на Върховния крал, моя брат.
— Значи дотам стигнахме, крал Едмънд, така ли? — заплашително каза Каспиан и сложи ръка на дръжката на меча си.
— Престанете веднага и двамата! — намеси се Луси. — Ето това е най-лошото при момчетата. Вечно се перчите и се надувате като глупаци… О-о! — гласът й заглъхна от изумление. Тогава всички видяха накъде гледаше тя.
По сивите хълмове над тях — сиви, защото тревата още не бе нацъфтяла, — безшумно и без да гледа към тях, облян в светлина, все едно огрян от слънцето, макар че то всъщност се бе скрило, вървеше с бавна крачка най-големият лъв, който някога са виждали човешки очи. По-късно като описваше сцената, Луси каза, че е бил „голям като слон“, а после, по друг повод, го определи „колкото каруца“. Но големината нямаше значение. Никой не се осмели да запита какво е това. Всички разбраха, че е Аслан.
Никой не видя накъде отиде той. Те се погледнаха като хора, разбудени от сън.
— За какво говорехме? — попита Каспиан. — Да не би случайно да се правех на магаре?
— Сир — каза Рипичийп, — това място е прокълнато. Хайде веднага да се връщаме на кораба. А ако имах честта да дам име на този остров, бих го кръстил Мъртвата вода.
— Това е много подходящо име според мен, Рипичийп — съгласи се Каспиан. — Но времето изглежда се оправя и Дриниан сигурно ще иска да тръгваме. Колко много имаме да му разказваме.
Обаче те всъщност нямаха какво особено да му разкажат, защото спомените им за последния час се бяха размесили.
— Техни величества изглеждаха леко омагьосани, когато дойдоха на борда — довери Дриниан на Райнс няколко часа по-късно, когато „Разсъмване“ потегли отново, а Островът на мъртвата вода се скри зад хоризонта. — Нещо им се е случило на онова място. Единственото, което разбрах от приказките им, е, че май са открили тялото на един от благородниците, които търсим.
— Не думай, капитане — рече Райнс. — Това прави трима. Остават още само четирима. С това темпо може би ще сме си вкъщи скоро след Нова година. Много съм доволен, защото тютюнът ми взе да привършва. Лека нощ, капитане.
Глава девета
Островът на гласовете
Сега ветровете, дълго духали откъм северозапад, се появиха точно от запад. Всяка сутрин, когато слънцето се издигнеше над морето, извитият нос на „Разсъмване“ сочеше право в средата на диска му. Някои смятаха, че слънцето изглежда по-голямо, други не бяха съгласни. А те плаваха ли плаваха, подети от лек, но постоянен вятър и не виждаха нито риби, нито гларуси, нито кораби, нито суша. Запасите им отново взеха да се изчерпват и в сърцата им се загнезди мисълта, че може би вече са стигнали до море, което продължава без край. Но когато дойде утрото на последния ден, до който бяха решили, че могат да рискуват с плаването на изток, пред тях се откри суша. Беше равна и приличаше на облак, застанал между тях и изгряващото слънце.
Беше ранен следобед, когато хвърлиха котва в просторен залив и слязоха на сушата. Този остров бе съвсем различен от всички, които бяха виждали дотогава. След като прекосиха песъчливия бряг, видяха пред себе си обширни ливади с толкова гладка и подрязана трева, сякаш се намираха пред голяма английска къща с десетина наети градинари. За тяхно учудване навсякъде бе тихо и мястото изглеждаше необитаемо. Многобройните дървета растяха на еднакво разстояние едно от друго и по тях нямаше счупени клони, нито по земята — листа. Понякога се чуваше гукането на гълъби, но никакъв друг шум.