— Нейно величество е права — намеси се Рипичийп.
— Ако имахме някакво уверение, че ще спасим поне нея в битката, дългът ни щеше да бъде съвсем ясен. На мен ми се струва, че нямаме. А услугата, която те искат от нея, по никакъв начин не накърнява честта на Нейно величество. Тъкмо напротив, ще бъде благородна и героична постъпка. Ако сърцето на кралицата я тласка да поеме риска с Вълшебника, аз няма да се противопоставя.
Тъй като никой никога не бе виждал Рипичийп да се уплаши от нещо, Мишката изрече думите си без неудобство. Но момчетата, които често се бяха заплашвали, силно се изчервиха. Въпреки всичко това изглеждаше толкова разумно, че трябваше да отстъпят. Невидимите хора нададоха викове „Ура“, когато узнаха за решението им, а Гласа-вожд (горещо подкрепян от останалите) покани нарнийците да вечерят и да пренощуват у тях. Юстас не искаше да приемат, но Луси каза:
— Сигурна съм, че не са предатели. Изобщо не са такива!
Останалите се съгласиха. И тъй, придружени от невероятния шум от топуркащи крака (който се усили, когато стигнаха до отекващия и покрит с плочки двор), всички се завърнаха в къщата.
Глава десета
Книгата на Вълшебника
Невидимите хора нагостиха посетителите по кралски. Беше много странно да гледаш как чиниите и подносите се приближават към масата, без никой да ги носи. Щеше да е невероятно дори ако се движеха успоредно на пода, както трябваше да става, ако ги носеха невидими ръце. Но не бе така. Те се придвижваха през дългата трапезария с редуващи се подскоци и поклащания. На най-високата точка от всеки подскок подносът заставаше на пет метра над земята, после се спускаше и спираше рязко на около метър над пода. В случаите, когато съдът съдържаше нещо като супа или яхния, резултатите бяха плачевни.
— Тези хора започват да ми стават много любопитни — прошепна Юстас на Едмънд. — Смяташ ли, че са човеци? Приличат ми повече на огромни скакалци или на гигантски жаби.
— Така изглежда, наистина — рече в отговор Едмънд. — Но недей да говориш за скакалци на Луси. Тя не си пада много по насекомите, особено по големите.
Вечерята щеше да е по-приятна, ако не цареше хаос и ако разговорът не се състоеше изцяло от съгласяване. Невидимите хора се съгласяваха с всичко. Действително повечето от забележките им бяха от един тип и с тях бе трудно да не се съгласиш: „Винаги казвам, че когато човек е гладен, най-добре да си похапне!“ или „Стъмва се — винаги така става през нощта!“, или дори „А, значи сте минали през водата. Много е мокра, нали?“ А Луси не можа да се сдържи да не поглежда към мрачното стълбище — виждаше се от мястото, където седеше. Питаше се какво ли ще открие като се качи по стълбите на другата сутрин. Иначе яденето беше хубаво. Сервираха им гъбена супа, варено пиле, шунка, боровинки, касис, извара, сметана, мляко и медовина. Повечето харесаха медовината, но на сутринта Юстас съжали, че изобщо е пил.
Когато на следната сутрин Луси се събуди, имаше чувството, че й предстои изпит или че отива на зъболекар. Беше великолепно утро — пчелите жужаха и прелитаха през отворения прозорец, а моравата отвън изглеждаше съвсем като тази в Англия. Тя стана и се облече, а на закуска се опита да говори и да се храни сякаш нищо не се е случило. След това Гласа-вожд й даде наставления какво да прави на горния етаж. Тя се сбогува с останалите и после замълча. Пристъпи към стълбите и ги заизкачва, без нито веднъж да погледне назад.
Хубаво бе, че беше съвсем светло. Наистина, точно на първата площадка имаше прозорец. Докато се изкачваше по стълбите, тя чу тиктакането на големия стенен часовник долу в антрето. Когато стигна до площадката, се наложи да завие наляво за следващите стълби. Часовникът престана да се чува.
Вече се бе изкачила на горния етаж. Луси се огледа и видя дълъг, широк коридор, в чийто далечен край се очертаваше голям прозорец. Коридорът явно се разпростираше по дължината на цялата къща и целият бе покрит с резбована ламперия. Подът бе постлан с килими, а от двете страни имаше безброй врати. Луси замря на място и не чу нито цвъртене на мишка, нито жужене на пчела, нито дърпане на завеси — нищо освен туптенето на сърцето си.
„Последната врата вляво“ — каза си тя. Струваше й се малко трудно да иде чак до последната врата. За да я стигне, трябваше да мине покрай множество стаи, във всяка от които можеше да се крие Вълшебника — заспал, буден или невидим, или дори мъртъв. Но нямаше смисъл да мисли за това. Тя потегли към целта си. Килимът беше толкова дебел, че стъпките й не вдигаха никакъв шум.