— И така, ти си попитал партньора си за раницата? — досети се Барбара.
— Да, попитах го. А той ми отвърна: „Със сигурност не съм виждал никаква раница — нито зелена, нито червена, нито синя или розова“. По мое настояване отидохме в гаража за конфискувани коли, разглобихме пикала на части, но не открихме нищо. После се върнахме при мястото на злополуката и на дневна светлина претърсихме цялата околност. Поне аз го направих. Според мен Дени само тръскаше клоните на дърветата и подритваше падналите листа. Тогава си спомних лукавия му и скришен поглед в нощта на инцидента. Когато се прибрах у дома след огледа, мислих дълго и анализирах. На следващия ден отидох при лейтенанта, за да поговорим неофициално. Казах му какво подозирам — че може би на мястото на катастрофата е имало сто хиляди долара в брой, за които никой не е докладвал.
— Е, нямал си друг избор — обади се Ливън.
— Дени Карбоне беше старо куче с опит в полицията. Знаех, че ако разбере за разговора ми с лейтенанта, ще ме подгони. Затова реших да рискувам и да кажа всичко на шефа си. На следващия ден от отдел „Вътрешни разследвания“ претърсиха всички шкафчета в съблекалните. Познайте какво намериха в моето?
— Червена раница — каза Ливън.
Вдигнах палец в знак, че е отгатнал.
— Червена раница със сребрист отражател, документи от банката, хероин и десет хиляди долара в брой.
— О, боже! — възкликна Барбара.
— Предоставиха ми избор. Да си подам оставката или да има процес. Щяха да съдят мен. Знаех, че няма начин да спечеля в съда. Щеше да бъде: „той каза“ и доказателството, остатъкът от което бе намерен в шкафчето ми. А най-лошото беше, че щях да бъда изкупителната жертва, защото лейтенантът беше комбина с Дени Карбоне.
Това бе един от най-лошите дни в живота ми, по-голяма част от илюзиите ми бяха разбити. Разделих се със значката, оръжието и част от самоуважението си. Бих могъл да се боря, но не исках да рискувам и да отида в затвора заради нещо, което не бях извършил.
— Много тъжна история, Бен — заключи Ливън.
— Да. След това знаете как продължи. Преместих се в Ел Ей. Постъпих на работа в „Лос Анджелис Таймс“. Написах няколко книги.
— Доста си скромен — отбеляза Барбара и ме потупа по ръката.
— Занимавам се с писане, но всъщност не съм писател.
— А какъв си? — попита тя.
— В момента се опитвам да бъда добър репортер. Дойдох в Мауи, за да разкажа историята на дъщеря ви и в същото време искам тя да завърши с щастлив край. Искам да съм свидетел на всичко, да го отразя, да бъда тук, за да споделя хубавите чувства, когато Ким се завърне жива и здрава. Ето това съм аз.
— Вярвам ти, Бен — рече Барбара и Ливън кимна в знак на съгласие.
Както вече казах, и двамата бяха много мили хора.
24.
Амстердам.
Пет и двадесет следобед. Ян ван дер Хойвел седеше в офиса си на петия етаж и чакаше времето да мине. Сградата имаше типичния за града покрив на скосени секции с триъгълно сечение. Изгледът се простираше към върховете на дърветата покрай канала, в който плаваше туристическо корабче. Вратата на офиса се отвори и влезе Миеке — хубавка девойка на двадесет години с къса тъмна коса, облечена в минипола и впито сако. Дългите й крака се подчертаваха от елегантни боти с връзки. Момичето сведе очи и промълви, че ако шефът й не се нуждае от услугите й, тя смята да си тръгне.
— Приятна вечер — пожела й Ван дер Хойвел.
Той я изпрати до вратата, заключи след нея, върна се на мястото си край дългата чертожна дъска и погледна надолу към улицата, която се извиваше покрай Кайзерсграхт Канал. Видя как Миеке се качи в реното на приятеля си и колата потегли.
Чак тогава Ван дер Хойвел включи компютъра. До телеконференцията оставаха още четиридесет минути, но той искаше да установи връзка по-рано, за да успее да запише процеса. Натисна няколко клавиша и лицето на приятеля му се появи върху екрана.
— Хорст, тук съм — рече той.
В същия момент русокоса жена на четиридесет години отпочиваше на палубата на дългата си тридесет и шест метра яхта, закотвена в Средиземно море, близо до Портофино. Тя бе изработена по поръчка от алуминий с висока степен на якост и имаше шест каюти, апартамент и видеоконферентна зала в салона, който обикновено се използваше като кино.
Жената напусна компанията на младия си капитан и слезе по стълбите до каютата си. Извади едно сако на „Версаче“ от гардероба и го облече върху горнището без гръб. После прекоси коридора, влезе в конферентната зала и включи компютъра си. Когато връзката по кодираната линия се осъществи, тя се усмихна в уебкамерата.