— Е отлична?
— Той все още е жив, но вече не живее в Бейрут. Работи за Мосад и те са го преместили от съображения за сигурност. Бен, няма начин да откриеш моя приятел. Остани в настоящето, остани с мен, приятелю. Разказвам ти за него, защото този фалшификатор работи за мен. Аз осигурявам храната на масата му. Аз пазя тайните му. Той създаде Марко, Чарли, Анри и още много като тях. Когато изляза от тази стая, ще бъда някой друг.
Часовете се нижеха.
Запалих лампата и се върнах на мястото си. Бях толкова погълнат от разказа на Анри, че дори забравих за страха.
Анри ми разказа как е оцелял от зверско пленничество в Ирак и как след това решил, че повече няма да се съобразява със законите или морала.
— И така, какво представлява животът ми сега, Бен? Наслаждавам се на всяко удоволствие, което можеш да си представиш. А за да го правя, имам нужда от много пари. Ето тук се появяват Воайорите. Тук се появяваш и ти.
67.
Пистолетът ме държеше прикован на мястото ми, но в същото време бях толкова завладян от историята, че почти забравих за него.
— Кои са Воайорите? — попитах аз.
— Не сега — отвърна той. — Ще ти кажа следващия път. След като се върнеш от Ню Йорк.
— И какво смяташ да направиш? Да ме качиш насила на самолета? Едва ли ще успееш да вмъкнеш пистолет на борда.
Анри извади един плик от джоба на сакото си и го плъзна по масата. Взех го, отворих го и извадих купчина фотографии.
Устата ми пресъхна. Бяха снимки на Аманда с изключително високо качество, съвсем скорошни. Тя караше ролкови кънки само на една пресечка от апартамента си, облечена в бялата тениска и розовите шорти, с които беше, когато се срещнахме на закуска вчера сутринта.
Аз също се виждах на една от снимките.
— Задръж ги, Бен. Мисля, че са много хубави. Това означава, че във всеки момент мога да се добера до Аманда, така че дори и не си помисляй да отидеш в полицията. Така не само ще се самоубиеш, но ще убиеш и Аманда. Разбираш ли?
Ледените тръпки на страха плъзнаха от врата ми и стигнаха до петите. Смъртна заплаха, придружена от усмивка. Този тип не само заплашваше да убие Аманда, но го изрече така, сякаш ме канеше на обяд.
— Чакай малко — преглътнах аз. Оставих снимките и ги избутах с ръце, сякаш исках да избутам Анри, оръжието му и проклетата история на живота му колкото е възможно по-надалеч. — Аз не ставам за тази работа. Ти се нуждаеш от биограф, някой, който вече е писал подобни книги и тази работа ще е за него като сбъдната мечта.
— Бен. Това е сбъдната мечта и ти си моят писател. Така че, ако искаш, можеш да ми откажеш, но в такъв случай заради собствената ми безопасност ще се наложи да приведа в действие клаузата за елиминиране. Разбра ли какво имам предвид? Или можеш да погледнеш на нещата от друг ъгъл — продължи Анри с приятелска усмивка, която накара кръвта да се вледени във вените ми, и насочи дулото на 38-милиметровия пистолет към гърдите ми. — Ние ще бъдем партньори. Тази книга ще стане нещо голямо. Какво каза преди малко за бестселърите? Да, ето това ще бъде моята история.
— Дори и да исках да го направя, аз не мога… Виж, Анри, аз съм само писател. Не притежавам власт, както си мислиш. По дяволите, човече, ти нямаш представа какво искаш.
Анри се усмихна.
— Донесох ти нещо, което можеш да използваш като рекламна стръв. Около деветдесет секунди вдъхновение. — Бръкна под сакото си и извади USB-то, висящо на шнур на врата му. — Ако една снимка струва колкото хиляда думи, предполагам, че това тук ще струва, не зная, но може би колкото осемдесет хиляди думи и няколко милиона долара. Помисли си за това, Бен. Ще станеш богат и известен — или ще умреш. Обичам нещата да са прости и ясни, а ти?
Анри се плесна по коленете, помоли ме да го изпратя до вратата, а после притисна лицето ми към стената.
Когато се събудих след известно време, лежах върху студения мозаичен под. На тила си напипах болезнена буца, а главата ми се пръскаше от болка.
Преди да си тръгне, кучият син ме бе халосал с пистолета си.
68.
Изправих се на крака, добрах се, олюлявайки се, до спалнята, като се удрях в стените, и отворих чекмеджето на нощното шкафче. Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите, докато пръстите ми обвиха дръжката на пистолета. Пъхнах „Беретата“ в колана на панталона и се запътих към телефона.