— Добре тогава. Ще отворим бутилка с шампанско. Кога ще разполагаме с твърда оферта?
Казах му, че очаквам Загами да ми се обади до два дни и че след това ще получим договора. Това бе самата истина и все пак не бях спокоен.
Бях се въвлякъл в сътрудничество с голяма бяла акула, машина за убиване, която никога не спеше.
Анри ни следеше и сега, нали?
През цялото време ни бе следил.
75.
Когато ми очерта маршрута, Анри не ми съобщи крайната цел на пътуването, а само каза:
— Излез на Десета магистрала и карай на изток. После ще ти обясня какво да направиш.
В куфарчето си носех всички документи — договора от „Рейвън-Уофорд“, приложението за авторските права, редовете за подписите, маркирани с думите „Подпишете тук“. Бях взел също касетофон, бележник и лаптоп. А в джоба с цип от задната страна на куфарчето се намираше пистолетът ми. Но най-лошото бе, че се надявах Бог да ми предостави шанс да го използвам.
Настаних се в колата и се насочих към магистралата. Не беше смешно, но цялата ситуация бе дотолкова налудничава, че ми идеше да се разсмея.
Разполагах с договор за „бестселър на невиждан досега сериен убиец“, какъвто от години бях търсил, за какъвто бях мечтал. Само че в него имаше една-единствена наказателна клауза и тя гласеше:
Напиши книгата или умри.
Дали някой друг автор в съвременната история бе получавал договор в комплект със смъртна присъда? Бях напълно сигурен, че моят случай е уникален.
Денят беше неделя, в средата на юли, приятен и слънчев. Щом излязох на магистралата, започнах да проверявам през една минута в огледалото дали имам опашка, но никого не видях. Спрях да напълня резервоара на една бензиностанция, където си взех кафе и поничка, след което отново се върнах на шосето.
След още два часа и сто мили мобилният ми телефон иззвъня.
— Хвани Сто и единадесета магистрала към Палм Спрингс! — нареди ми той.
Бях изминал около тридесетина километра, когато видях отбивката. Поех по платното и продължих по магистралата, докато тя се смали до еднопосочната улица Палм Каньон Драйв.
Телефонът ми пак звънна и аз отново получих указания от моя „партньор“:
— Като стигнеш до центъра на града, завий надясно по Табкуиц Каньон, а после продължавай наляво, ама все по Белардо. И не си изключвай телефона.
Взех двата завоя и вече предчувствах, че съм близо до мястото на срещата, когато Анри добави:
— В момента би трябвало да виждаш пред себе си хотел „Бристъл“.
Беше избрал оживено място.
Това бе добро предзнаменование, поне за мен. Изпитах облекчение, дори леко въодушевление.
Изтеглих колата пред главния вход на стария луксозен хотел, известен с удобствата, предлагани на изисканите и претенциозни клиенти, и подадох ключовете на камериера, който забързано дотърча през въртящата се врата.
Гласът на Анри отново заговори в ухото ми:
— Иди в ресторанта край басейна. Резервацията е на мое име — Анри Беноа. Надявам се, че си огладнял, Бен.
Това вече беше новина.
Той ми съобщи фамилното си име. Не знаех дали бе истинско или измислено, но този знак на доверие ме порази.
Все още замислен, аз се насочих през фоайето към ресторанта. Да. Всичко се очертаваше да бъде много цивилизовано.
Ще отворим бутилка с шампанско.
76.
Ресторант „Пустинна роза“ бе разположен под дълъг син навес, достигащ до самия край на басейна. Отразяваните от водата светлини танцуваха по белите камъни на вътрешния двор и аз, заслепен от блясъка, засенчих очите си с ръка. Казах на салонния управител, че ще обядвам с Анри Беноа, а той ми отвърна:
— Вие сте го изпреварили.
Отведе ме до една маса с чудесен изглед към басейна, ресторанта и пътеката, виеща се около хотела чак до паркинга. Облегнах се на стената. Оставих разтвореното куфарче до дясната си ръка.
Към масата се приближи сервитьорка и ми изброи различните напитки, които се предлагаха, включително и специалитета на заведението — коктейл със сироп от нар и плодов сок. Поисках бутилка минерална вода „Пелегрино“ и когато ми я донесоха, пресуших на един дъх чашата, после я напълних отново и зачаках Анри да се появи.
Погледнах часовника си и се учудих. Оказа се, че съм чакал само десетина минути. Имах чувството, че бе изтекло два пъти повече време. Без да преставам да се озъртам, позвъних на Аманда и й съобщих къде съм. После използвах мобилния си телефон, за да потърся информация за Анри Беноа в интернет.