— И с какво можете да се похвалите в крайна сметка? — попита министърът. — Изглежда, шпионският кръг е съществувал от десетилетия, но никога няма да ги изловим, защото нишката бе прекъсната снощи… освен ако разполагате с още нещо.
Всички глави се завъртяха към мен. Точно за този въпрос бях тук. Искаха да знаят дали имам още някакъв скрит коз. Щеше ли да изскочи още мръсотия из вестниците, или можеха спокойно да затворят страницата? В момента Уорън Йънг вероятно протриваше персийския килим в покоите си, очаквайки новината. Помълчах за по-театрално, после поклатих глава. Секирата изсумтя презрително, а Сандърс изглеждаше страшно доволен, докато потупваше с длан по масата. Колкото до министъра, той едва прикриваше облекчението си, когато продължи:
— В такъв случай ФБР ще продължи разследването доколкото е възможно, макар да се боя, че при дадените обстоятелства едва ли ще постигнат нещо. Разбира се, междувременно няма да има никакви официални изявления, освен за снощните събития. — Той се обърна към Еванс. — Подготви ли нещо?
Помощникът кимна.
— В Невада е имало стара заповед за арестуването на Джулия Мастърс. Тя е изчезнала след обвинение в изнудване преди дванайсет години. Ще кажем, че сме получили анонимно обаждане за нейното местонахождение и тя е оказала съпротива при опита за арест.
— Не е зле — отвърна министърът. — Мистър Баркли, разбирате ли, че бяхте само на толкова — той ми показа палец и показалец на около два сантиметра един от друг — от арест за възпрепятстване на федерално разследване и злоупотреба с поверителна информация?
— Разбирам.
— В такъв случай да смятам ли, че ще съдействате, като се постараете да не застрашавате повече следствието с думи или дела?
— Уверявам ви.
— И че онзи полицейски служител, когото замесихте… как му беше името? Макбрайд?
— Максорли.
— Доколкото знам, той е пенсионер.
— Да.
— Време е и вие да се присъедините към него. Вървете в Аризона, в Орегон или където искате. Тук вече нямате работа.
— Без съмнение — съгласих се аз. — Имам само една молба.
Министърът се намръщи.
— Каква?
— Министерството да пусне до пресата съобщение, че не съм заподозрян за убийството на Естър Мюлер. Не искам това да ме преследва.
Министърът погледна Еванс и заповяда:
— Уреди го.
— Благодаря — казах аз.
След като демонстрира, че е строг, но справедлив, министърът грейна от задоволство.
— Ако няма нещо друго, заседанието приключи. — Той се усмихна на директора и добави: — Вярвам, че ще успеете да довършите без излишно отлагане.
— Разчитайте на нас, господин министър — каза директорът. — Не се съмнявам, че вече сме на прав път.
— Добре — отвърна министърът с още по-широка усмивка. Внезапно ме забеляза и лицето му помръкна. — Сбогом, мистър Баркли. Знам, че това е последната ни среща.
Заседанието свърши. Отидох в приемната да си взема шлифера и вече излизах, когато Сандърс се изпречи на пътя ми. Подсвирна тихо и се изкиска:
— Мен ако питаш, туй си беше хубав старомоден пердах по задника! Нали разбираш, синко, началството ти подписа еднопосочен билет. — Сандърс се зае да навлича шлифера, продължавайки да си мърмори. — Тук вече нямаш работа — повтори той и пак се изкиска.
За кратък миг ме обзе мъчително колебание. От мен се очакваше да напусна крадешком сградата и преди няколко седмици вероятно бих сторил точно това. Сандърс вече беше надянал единия ръкав и пъхаше ръка в другия. Сграбчих го за вратовръзката, омотах я около китката си и дръпнах нагоре, така че не можеше нито да навлече шлифера, нито да го смъкне от раменете си. Той се опита да се изтръгне, после отметна ръка за удар. Хванах го за топките и стиснах с всичка сила. Той омекна и взе да издава бълбукащи звуци.
— Слушай ме, задник — изсъсках през зъби аз. — Чуваш ли? — Стиснах още малко и той изписка. — Това, „да“ ли значи? — Нов кратък писък. — Добре. Според теб какво ще се случи с шансовете на сенатора, ако пресата узнае, че е чукал жена ми, докато още бяхме женени? Какво ще си помислят за него всички онези богобоязливи гласоподаватели, като чуят как я е водил в тайното си гнезденце?
Сандърс кривеше лице от болка. Леко отпуснах хватката и изръмжах:
— Отговаряй, гадино!
Лицето му беше червено като цвекло.
— Те… ъъъ.
Започна да се свлича, но аз го държах.
— Не те чувам. Какво ще направят?
— Ще побеснеят! — изпъшка той.
— Правилно. Погледнеш ли ме още веднъж накриво, ще се обадя на „Ню Йорк Таймс“, разбра ли?
По лицето му се стичаха сълзи.